Беше топъл майски ден. Пловдивчани биха казали “горещ летен ден”, но за аризонци това си е мека пролетна утрин. Въпреки температурите местното пернато войнство чуруликаше обичайните си мелодии, накацало по портокаловите дръвчета. Тревата сред палмите все още беше зелена - късо окосена и намокрена от нощното поливане. Както и да го погледнеш - още един перфектен ден от живота на Кай Екснер, мой приятел и колега от ASU.

“Хай! Как си, братле?” изрева Кай до вратата на асансьора. “И ти ли си се протягал един час в леглото като мене, че идваш чак в десет на работа?”

“Ъъъ, ами не. Бях до библиотеката. Ее, минах от там на път от вкъщи за лабораторията. Затова идвам тъй късно.”

“Няма страшно – денят е чудесен. Нищо не може да го помрачи. Даже и мръщенето на шефа, което ме очаква в три следобед” – усмихна се Кай. След това си засвирука “Пътят към ешафода” от Берлиоз, както той се изрази.

В този момент се появи Джована Гирлянда. По-точно, първо се появиха два магнетични крака с грациозна походка, последвани от късите и панталони и леката памучна блузка, чийто замисъл беше да се наблегне на моминските гърди под нея. Не закъсня и нейната лъчезарна усмивка.

“Здравейте момчета! Днес ми изглеждате много весели и музикални.”

“Здрасти, Слънчице” – в един глас казахме двамата и се усмихнахме едновременно.

Асансьора дойде и ние последвахме Джована в него. Всеки избра етажа си и настъпи онази всеизвестна асансьорна тишина, която се нарушава само от звъна на етажните индикатори. Кай отдавна беше спрял ужасното си свирукане и голяма тъпа усмивка грееше на иначе интелигентното му немско лице. Аз през целия път до кампуса си мислех за последната серия от спектри, но сега се улових, че расъждавам за равномерното надигане и спускане на гръдта на Джована, което показваше, че тя все пак диша и живее, а не е някакъв мираж, предизвикан от високите температури. “Да денят е превъзходен. Толкова красота има около нас. Красотата на простите, непревзети неща...” Такъв вид мисли ми се въртяха в главата, когато асансьорът изскърца и спря.

“Ооо!” – изпуфтя Джована. “Сложила съм нова култура в термостата и ако закъснея, даже и с половин час, ще изгори едноседмичната ми работа по новия вектор.”

“Джордж, знаеш ли че имам клаустрофобия” – чух неуверения глас на Кай Екснер.

“Ти и клаустрофобия?” – обади се Джована – “Нали си бил парашутист в Лувтвафе? Че в самолета как си вирял?”

“Това не пречи. Щом нямаш акрофобия може да си парашутист. И то добър. Но да си затворен в стоманена клетка с ограничен запас от въздух и двама непознати...”

“Непознати?!” – възкликнах аз. “Че аз съм изпил с теб за две години повече бира, отколкото вода през целия ми живот!” – вече забравих перфектния ден и почнах да се ядосвам на (сега не помня кой от всичките), но тогава доста отвратителен, недостатък на Кай Екснер.

“Хей, Кай, стига си натискал копчето за повикване. Предполагам, че те са чули и идват насам.” – ни прекъсна Джована. “Между другото, миналата година техниците, тези големи професионалисти, оставиха професор Ямагучи два дена в асансьора през уикенда за Деня на Благодарността. ”

Тук забелязах, че Кай започна да гледа още по-отчаяно и прехапа долната си устна. Затова, използвайки подхвърлената от Джована дума, реших да им разкажа какво определение за професионализма ми даде, един янки, наш колега от ASU, с когото се запихме една вечер яката в “Ирландския Пъб”. Оказа се, че Джон е бил зелена барета и е участвал в акцията в Панама. Неговият взоден, като си пийнел обичал да казва, че професионалистът може да прави не повече от две неща. Но никога не ги прави едновременно. Например, Рамбо през деня трепе виетнамци, а вечер пие и сваля мацки в бара.

“Но това са три неща! А и последните две ги прави едновременно в бара.” – възкликна Джована.

“Той е бил ирландец, навярно. Като Джон. Пиенето не го има за нищо. То е спомагателна дейност.” – обади се леко ободрен Кай за първи път от няколко минути. Аз също се оживих и тъкмо се готвех с типичната си оригиналност да опиша на Джована тоя образ Джон, когато чух тази нейна реплика.

“Боже господи! Вие двамата говорите за Джон О’Брайън. Той е единият от асансьорните техници. Сутринта го мернах от колата – седеше с колегата си в “Бандерснач!” и се наливаше с бира от ранна утрин!”

Тук вече наистина настъпи онази всеизвестна асансьорна тишина, която сега не се нарушаваше от звъна на етажните индикатори.

Жорко Бърборко

Темпе, Аризона, 2004 г.