Настанаха едни горещини в Пловдив, че чак и пиенето на бира се оказа изнервяща дейност. Хората се изпокриха, кучета – също и единствено някакви кандидат-студенти, излъчващи повече оптимизъм отколкото пот, се шляят наоколо.

Седим в кафенето три пияндета от Университета, двама пием студена бира, а третият джин с тоник и разсъждаваме за корупцията. И тримата сме доктори, всеки в неговите си науки, но и тримата ни е яд, че не сме корумпирани и затова търсим лесни и бързи възможности да се включим в този, един вид, национален спорт.

Доцент Сребрев отмесва поглед от съседната маса с три красиви  кандидат-студентки, отсръбва от джина си и предлага:

 – Можеш да искаш по тридесет лева за тройка, по четиридесет за четворка и ...

– Дрън, дрън! – прекъсва го д-р Порисов – И ще те хванат още на втория изпит с белязани пари! Освен това тази сума е малка.

– Как малка, бе? - обаждам се аз – Нали знаеш, че нашите студенти са бедни, а и освен това когато завършат не си намират добре платена работа.

 – Вижте какво, момчета – прекъсва ме и мен Порисов – тази ви идея да се корумпираме е умрял плъх. Пари няма да видим през живота си: от работата си сме станали страхотно неициативни и единственото което можем е да се правим на ерудирани и обиграни пред студентките.

Тук той млъква и тримата се умисляме. Вече сме стари, гоним четиридесетте, но затова пък и тримата сме обиколили света и поназнайваме някой друг чужд език и сме спецове по световната кухня и напитки, които много често са тема в нашите алкохолни вечери. Доцент  Сребрев изглежда си мисли същото, защото споделя, че му е писнало да ходи по чужбините, където плащат добре, но човек го мъчи носталгия, а аз добавям, че аз най се уморявам от чергарският живот на специализанта.

Порисов, като най-вещ от нас в сърдечните въпроси, отново подхваща идеята за студентките и тяхното обиграване от нас.

 – Нали бе, Бърбориев, ти самият вечно създаваш някакви кръжоци по химия, клубове на знаещите и какво ли не. Защо не направиш един клуб по естетика и етика на студентския живот, в който практически ще запознаваме момичетата с табиетите на студентството. Както се пее “гаудиамус игитур” или “нека да се веселим”... Ще пием и ще се веселим със студентите, така както е било навремето в Кеймбридж и Оксфорд.

 – И къде е печалбата? – присвива очички доцент Сребрев – Как ги виждаш ти паричните знаци да извират от тази работа – нали и сега си изпиваме повече от половината заплата, а тогава хептен ще я закъсаме. Мисли за принадена стойност, мисли в парични знаци и остави твоите забежки за размисъл на госпожа Порисова.

Порисов се изчервява, а аз си мисля, че той май иска да открие изискан публичен дом, пълен с нещо от рода на японските гейши. Да, ама Порисов от бизнес разбира колкото аз от музика и според мен той е един вид подполковник Каргил от “Параграф 22”, който го наемаха да разори някое предприятие.

Виж, Сребрев е вещ в биснеса, що се отнася до проекти и пари, взети от данъкоплатците, но два пъти откриваше своя фирма за реактиви и два пъти фалираше.

 – Клуб “Куул” ще го наречем – подхвърлям ненадейно – от английската дума за модерен. В клуба ще членуват хора от биснеса и единствената му дейност ще е легална, без секс, само интелектуално общуване на млади студентки с бизнесмени в изискана атмосфера.

– Интелектуално общуване ли? – нерви се Сребрев - Бе ти, Бърбориев си пълен глупак! Интелектуално за парвенютата е сексът и демонстрирането на новите им джипове. Освен това, и без нас студентките само с такива се влачат – то и затова Порисов пие тук всяка вечер, при все че е най-големият мераклия в Университета.

Започва традиционният спор кой е по-голям лузър, т.е. загубеняк, от нас тримата. Според тях двамата това съм аз, защото те вече са доценти, а аз не, а според мен е Сребрев, защото жена му се разведе с него, докато аз по кетап съм все още семеен. Всъщност, Порисов е още по-голям загубеняк, защото неговите млади любовници постоянно го зарязват заради някой от неговите асистенти. Казах “спор”, но всъщност и на тримата тези ни аргументи са ясни и изтъркани и спираме на третата минута. Всеки си поръчва още по едно от неговото питие и сякаш в присвитите очи на Сребрев бликва международният зелен цвят на паричните знаци:

 – Всъщност, идеята ми е за гражданско обединение. Граждани за Европейски Разврат в България. ГЕРБ. Как само актуално звучи. От политиката най-много пари се изкарват у нас, пък и в Европа е същото. Ей на, Порисов ще го направим председател, а аз ще бъда духовният ви водач в сянка, а ти, Бърбориев, ще си секретар по връзки с пресата, защото си изпечен графоман.

Той, разбира се, се шегува, но погледнато отстрани тази идея изглежда сюрреалистично: и тримата имаме съвсем различни политически възгледи – аз съм демократ и феминист, Сребрев е ориенталец и червен в червата си, а Порисов е монархист и подръжник на сексуалната революция. Какво обединение ще правим, какви граждани ще привличаме, каква Европа ще популяризираме. Виж, по Разврата сме донякъде единни, а и Европата я познаваме доста добре от работата ни в различните и университети, но в политиката сме само лаици. Навремето тримата бяхме създали локално БКП – Бирена Клубна Партия, със Сребрев като несменяем председател, а аз като несменяем партиен секретар (Порисов тогава пиеше само вино и бе асоцииран член по интереси). После в духа на времето я прекръстихме на БСП, Бирена Съюзна Партия, и това бе много преди някакви самозванци да се появят по телевизията. Даже моите два опита за преврат – когато Сребрев отказваше за пореден път пиенето – не успяха, което затвърди нашата роля като “несменяеми” ръководни дейци. Но после се запиляхме по чужбините и сега сме само три пияндета, вярно че запалени в науките си, но просто едни лузъри отвсякъде.

Вечерта от “е още дете” се бе превърнала в светлините на градските лампи и преминаващите коли, пък и напредваше в уморения поглед на сервитьорката. Цигарите свършиха, но спор (както бе традицията) кой да отиде за нови не започна и ние мълчаливо допивахме питиета си, без да знаем какви пророци ще сме този път в Българската политика, а не иронизатори на Партията с голяма буква.