Какво би направил, ако Светът ще свърши след седмица и ти го знаеш със сигурност? И информацията за това идва не от някой изперкал водач на секта, а от съвсем сериозен учен.

4 септември, Пловдив

Доцент Александър Чернев е нашият физик-гений в Университета и мой приятел от гимназията. Преди пет години той замина на кратка специализация в Женева и както всички очаквахме го хапнаха като топъл хляб. Постепенно кореспонденцията ни от интензивна спадна до ниво “поздравления за празниците” и накрая съвсем пресъхна. Последните слухове за него бяха, че е ръководител на секция, която обслужва новия ускорител в ЦЕРН. Ето защо вчера бях изненадан да го видя да слиза от неправилно паркиран пред централната сграда мерцедес МЛ320.

Не само аз, но и всички от масата се изненадаха, защото Сашо не само никога не се бе интересувал от коли, но и не го бяхме виждали с такива красиви момичета, каквито се изнизаха от колата. Доцент Сребрев произнесе едно “Ау!” и замаха на Сашо, който ни забеляза и се запъти към нас.

- Ей, братлета, точно вас търсех! – започна задъхано Сашо. Той представи двете девойки като Жени и Ася, ние се сместихме на едната пейка край масата и те тримата седнаха на другата.

- Няма да поръчвам нищо, вие си допийте бирите и отиваме в “Скерцо”. Аз черпя.

Че Сашо е ексцентричен и екзалтиран е известно на всички, но даже и ние със Сребрев бяхме леко озадачени, защото въпреки очакваната промяна през тези пет години, нещо несвойствено за него бликаше от поведението му. Сребрев се опита да заговори девойчетата с присъщата си нахалност и кухо остроумие, а аз заразпитвах Сашо кога си е дошъл и колко ще остане.

Разговорът постепенно се концентрира около разказа на Сашо и ако не го познавахме, щяхме да си помислим, че ни пързаля яката.

Да, той си дошъл изненадващо и си взел десет дни от платения отпуск, който не бил ползвал три години. Но това нямало значение, защото тъй или иначе, отпуската му изгаряла, въобще ако може да се каже, че някога някъде ще има такова нещо като отпуск. Два дена прекарал в София, днес и утре е в Пловдив, а до десети е на Слънчев бряг в хотел Диамант. Наел е президентския апартамент и е запазил още два апартамента и ни покани да дойдем, на негови разноски, стига да съберем тайфа от студентки.

Доцент Сребрев се опули като мравояд и само лявата част на мустака му нервно потрепваше на иначе вдървеното лице. Понеже е скъперник в сърцето, а по душа е разсипник, и не може да си представи човешката щедрост в постъпки, изглежда се заколеба и размърда мозъчните клетки, а накрая и устата, и брутално ме запита дали това не е номер, който аз съм му скроил в замяна на това, дето ми е развалил онази свалка с онази докторантка. Сашо се намеси и го опроверга и ни напомни да ставаме. Допихме си бирата и се преместихме в “Скерцо”, където се напихме като кримски казаци, а после изтрезнявахме с шкембе чорба и бира в “Диана”. Двете девойчета мълчаха през цялата вечер, а Сашо го бе избил на спомени от детските си години и училището.

5 септември, Пловдив

Пак изпадам в подробности, а и защо ли го пиша този текст като Светът ще свърши след пет дена. Всички ще умрем. Даже да имам какво да кажа на хората (а аз нямам) и да седна да пиша, то на какъв носител ще се запази този текст.

В десет часа видях Сашо и Сребрев в “Сотис” и въобще не си помислих, че Сашо пие само тоник. Сребрев е известен със своя ранен “джинтоник” (и то не само един в повечето дни), но Сашо не пиеше като ученик и после като студент. Е, снощи се беше разнежил от нашата среща и се натряска до козирката само с бира.

На въпроса ми “Нямаш ли лекции със задочниците?” Сребрев отговори, че ги е отложил за петнайсти и си е взел отпуска по семейни причини. Спомена също, че ще дойде с нас за Слънчев бряг и се труди по въпроса  - май имаше предвид, че зарибява някакви студентки за морето. Сашо ме придърпа на масата с обещанието, че ще ми каже нещо важно, защото снощи не се бил осмелил да го спомене, днес вече трети път го разказва на Сребрев и той изглежда му е повярвал най-накрая.

Сигурно щях да бъда посветен в някаква любовна история на Сашо, но Марчето се появи и се разцелува със Сашо и седна на нашта маса. Марчето е набор и съвсем запазена доцентка, която не само е чаровна, но и интелигентна. Тя по своему ни уважаваше със Сребрев, но рядко се присъединяваше към нашата компания. Оказа се, че и тя ще идва с нас в Сънито – това да си отлагат занятията със задочниците май става някаква епидемия сред колегите, но аз самият след десет минути имах намерението да инфрачервясвам мозъците на моите студентчета, затова ги оставих с обещанието в шест да се чакаме в “Пожарната”.

Какво глупост е да те оставят да водиш осем часа лекции и да не ти кажат, че няма смисъл. Мисля, че Сашо се отплесна по Марчето и затова не ми каза, а Сребрев го направи нарочно. Както и да е – вече няма никакво значение. И аз утре излизам в отпуска по семейни причини и си отлагам занятията.

6 септември, Пловдив

Светлината дразни очите ми, а ноутбука ми тежи на коленете като тухла-четворка. И графоманството ми тежи и главата ме цепи и се чудя защо пак седнах да пиша този дневник. Още сутринта ще изтегля пари и ще купя метална каса, в която ще сложа диска с този дневник и другите ми графомански произведения, не че ще се запазят, защото според Сашо Чернев Черната дупка ще засмучи първо Женевското езеро, после града и планината и ще почне да пропада към ядрото на Земята, където за тринадесет секунди ще засмучи Земята, а после Венера и Марс.

Според неговите изчисления Меркурий и Слънцето ще оцелеят с вероятност 99 процента и ще радват пустите планети още няколко милиарда години, а самата Черна дупка ще избяга извън слънчевата ни система, и някъде, някъде много далече, да кажем на Алфа Центавър някакъв астроном ще направи откритие, че скапаната ни слънчева система се е дестабилизирала и пет други физика на Алфа, а после още трима на Бета (ако въобще има Бета), ще измислят девет теории защо това е станало. Е, една със сигурност ще е вярна, защото тези от Алфа Центавър отдавна подозират, че човеците са пълни глупаци и ги сърбят ръцете да строят и експлоатират ускорители.

“Арианата” рано сутрин помага, поне това е моята теория, защото от студент не се бях така напивал така, както направих снощи. Сребрев пи повече от обичайното си средно, но това той прави доста често и отдавна се каня да му кажа, че обичайното му средно е завишило стойността си, защото средната стойност зависи от всички наблюдения, тоест от всички поемани дози алкохол.

7 септември, Стара Загора

Сребрев имал някаква първа брадчетка и тя била красива като самодива и таман за Сашо та затова спряхме в Заарето. Хотел “Верея” бе изненадан от нашата академична тайфа, която набъбна до четири дългокраки - Поля и Славка, в добавка към Ася и Жени, плюс нас тримата. Джипът на Сашо можеше да събере и Марчето, но тя се отказа в последния момент, защото изглежда Сашо не я посвети в Тайната.

Славка и Поля са познати на Сребрев, но Сашо е човекът (He is the man!) и те окончателно загърбиха мен и Сребрев. Учудващо Ася се оказа мила брюнетка, която щяла да учи архитектура или физика (де им хрумват тези комбинации!) и затова се заинтересува от компютърната химия и ме разпитва за щяло и нещяло. И четирите момичета не знаят за Черната дупка и си мислят, че Сашо най-накрая е стигнал до онази възраст на младите учени, когато Природата и нейните тайни се разкриват само от физиката на Жената. Тоест, те ни приемат за ексцентрични хаховци, които имат благосклонността на Сашо, а той има пари. Пари! Светът ще се изчезне, а те се радват на шалчета, парфюми, кожени чанти и всякакви други идиотски аксесоари, които Сашо им купува от всеки един бутик. Той се майтапи, че има да изхарчи още десет хиляди евро до сряда и сме назад с графика му. Пари. Хартийки.

8 септември, пътя към Морето

Четири часа сутринта, лентата на пътя бяга пред фаровете и на волана е Поля, а Сашо със Славка спят на съседната седалка. Отзад сме нагъчкани като сардели и аз се взирам в ноутбука и се чудя какво послание да оставя на тези от Алфа Центавър, въпреки че взех кутия с дискове за запис, но така и не купих металната каса. То и няма смисъл – всичко се поглъща, нема метал-неметал, всичко ще е в небитието. Сашо ме измайтапи да сме купили чиния за Интернет и да изпратим всичко в Космоса, пък белким някой го прихване.

Братчетката на Сребрев не се появи, но затова пък приятелството ни със Сашо отваря женските сърца и Сребрев май се уреди с Жени. Ася пък каза снощи, че съм простак и тя не била такова момиче и ме уважавала само като учен. Хаха – като учен! Веднъж в живота съм бил признат като учен и то не от моите научни ръководители, а от застрахователната компания в Аризона, която ми намали задължителната застраховка на колата, защото съм бил работел в университет, а работещите в университет по-рядко катастрофирали.

Виж, Поля е сериозна и кара като по учебник, даже сигнализира при всяка маневра. Гърдичките и са малки и твърди като дюли и почти не се цапоти с грим и винаги е учтива с нас. Снощи танцувахме до среднощ, а Сребрев пускаше десетачки в електронната китара на басиста и го молеше да свири руски романси. Аз пък исках блус и рокендрол, а после само блус, защото алкохолът омекна краката ми.

8 септември, Слънчев Бряг, хотел Диамант

Всички от тайфата са в големия басейн, а Сашо урежда със стотачки да бъде сипана топла вода от кухнята в него, защото септември си е студеничък месец за бетона. Слънцето грее и тълпи западняци щъкат насам-натам и въобще не подозират какво са замислили великите им сънародници-учени-глави. Сребрев ми довери, че май е пипнал трипер и му пари там долу и ме попита какви антибиотици да взема. Аз не знам, наистина. Освен това ми е все тая. Казах му, че не се умира за три дена и да изчака Черната дупка, а той ме запсува кат хамалин и ме обвини, че аз съм му пуснал Жени, защото тя първо на мен е скочила и аз съм знаел, че тя е от “занаята”. Всъщност, нищо не знам и не съм питал Сашо откъде ги е намерил, защото животецът ми е прекалено къс, за да съм любознателен и тази седмица, а пък и ми е писнало от моята любознателност, която ми изяде години с нейните книги и програмни кодове.

Но въпреки това, вече Ася ми се струва някакси по-друга и много по-практична и съвсем не ми прилича на скромна кандидат-студентка. Учудващо най-накрая и четирите почнаха да се разбират и да образуват групичка, в която допускат само Сашо. Но това не ме дразни, защото наоколо е фраш с млади момичета. Одеве като пишех на ноутбука една норвежка ме попита дали съм журналист, а аз и отговорих, че съм почти Нобелов лауреат и си пиша речта за пред кралицата на Швеция. Тя се усмихна, но аз я поканих през декември в Стокхолм. Хубавото на ученият, хайде да кажем на средния по способности български учен, е че поназнайва английски. Много повече от цялата крайморска паплач, която се опитва да продаде на чужденците всичко, което би могло да се продава, пък и още някои други неща.

Аз нищо не искам да продавам. Пропуших отново и то такива силни пури (уж скъпи, а пък ужасно миризливи!), че девойчетата се оплакват, че смърдя като коминочистач, въпреки че само са чували тази дума. Днеска съм решил да пия само безцветни питиета до обяд, след това само зелени и жълтеникави, а вечерта ще пия от онова синьото, първо чисто, пък после в коктейли. Със Сребрев постигнахме примирие и той се включи в тази идея, въпреки че намекна, че би предпочел сутринта да е само със западноевропейки, а следобед само с рускини и полякини, а вечерта не би отказал и на българки.

8 септември, Слънчев Бряг, късно през нощта на безлюдния плаж край хотел “Бургас”

Морето спокойно плискаше вълните си и лунната пътека в него грабваше очите. Колко жалко, че и Луната ще изчезне. Преди час Ася ме попита за първи път, защо постоянно пиша на ноутбука. Казах и че Сашо ме е наел за негов личен историк за да отразя последните му часове. Тя нищо не разбра.

Наоколо бяха разпръснати бутилки, а чаши стояха нестабилно по един от отмъкнатите шезлонги в средата на компанията. Момичетата бяха отегчени и намираха тази ни приумица да бъдем на морския бряг, вместо в някоя дискотека, за изключително тъпа.

Сашо изреди имената ни, спомена думата приятели, изказа се за многобройните звезди и луната и започна да разказва историята за експеримента в ЦЕРН. Момичетата слушаха и се чудеха защо им се разправят тези глупости, но в един момент започнаха да разбират. Черната дупка взе да нараства в съзнанието им и накрая твърдо ги убеди в своята всепоглъщаемост.

- Не искам да умирам! – прохлипа Жени. – Още съм млада за разлика от вас.

- Не им вярвай, не усещаш ли, че се гъргарят с нас – контрира я Поля.

- И аз така си мисля - тоя Жоро по цял ден пише на компютъра си и нищо чудно това да е някаква скрита камера.

- Де така да беше, Ася, де така да беше – промърмори доцент Сребрев.

- Не ги ли виждаш, че по цял ден пият – настоя Поля – особено този Сребрев - сякаш няма черен дроб.

- Първо дупката ще погълне езерото, а после и съседните планини и града – монотонно продължи Сашо. – След това ще пропадне към ядрото на земята и ще го погълне в много малък обем, при което гравитацията на Земята ще изчезне за няколко секунди. Ще усетим безтегловност, морето ще ни залее, а Луната ще пропадне към Слънцето. Вулканите ще изригнат, за щастие ние нямаме тук, но това щастие ще трае още три-четири секунди ...

- И защо не се опита да ги спреш? Нали си уважаван учен!

- Девойко наивна – не се сдържа Сребрев – та те са вложили милиарди в този проект и няма да го спрат заради един нищо и никакъв научен сътрудник. Те нарочно са пуснали Сашо в отпуска по болест, когато се е опитал да запознае вестниците в Германия и Франция...

- Точно това - болни сте! – настоя Поля. – От самото начало се чудех какво ви е, а вие сте били три откачалки, които от алкохол са изкуфели.

- Откачалка си ти – не се сдържах – и ти остава още един ден да си фръцкаш дупето по плажа.

- Бърбориев, тва ви е някакъв номер за да ни накарате да правим секс с вас.

- Да. Това е добра идея – замечта се Сребрев – ако ми остава един ден ще го прекарам в секс и само секс.

Жени нервно набираше някого на телефона си. Поля каза, че ще си ходи в хотела и ние да се преместим при Сашо тази вечер, защото сме се побъркали и сме опасни. Единствена Славка не се обади и си премести шезлонга до Сашо. Двамата се заговориха, а след това тръгнаха към дюните. Възцари се неловко мълчание. Поля подкани Ася да си тръгват и тръсна ключовете на колата в ръката си. Ася се поколеба, но я последва. Сребрев тръгна след тях, но спазваше разстояние. “Както винаги голям конформист и нагаждач.” ми хрумна, поради липса на всякаква мисъл в главата. След това се сетих, че Жени и аз сме сами.

- Звъннах на мама – промълви тя. – Но после реших да не я тревожа. Още не съм сигурна, дали не се майтапите, защото тримата сте стари приятели. И си мислите, че ние нищо не разбираме, затова ни поднасяте.

Какво да и обяснявам. Сашо да напусне работа, да си купи скъпа кола, да се забърка с момичета като нея и Ася, да си изтегли спестяванията и да поеме настоящите разходи ... А Сашо е гений - това го знае всеки един в университета - и колкото и да се напъват колегите ни няма да се сетят за някакъв майтап от негова страна през изминалите десет години. Освен ...

- Има вероятност, Сашо да е изперкал и така да ни подвежда. Но последните два дена изчетох няколко сериозни сайта за ускорителя и в тях също се споменава за тази опасност. Така че, Жени, или той е луд или е безкрайно прав и след по-малко от два дена ще го знаем.

Жени се разхлипа. Аз я прегърнах и усетих солените и сълзи по бузата. Тя ме целуна по крайчеца на устните и се отдръпна. “Дали е от занаята?” ми пробяга в главата. Пък и какво значение има, ако в другиден ще се мре. В края на краищата даже и да оцелеем, аз съм разведен, а тя е пълнолетна.

Сашо се появи със Славка и попита къде са другите, а след това изруга и ни завлече към близката дискотека. Там обърнахме по няколко “шота” сред ужасен шум и след час си тръгнахме пеша към хотела. По пътя мълчахме, а Жени си влачеше краката, облегната на мене – май малко повече и дойдоха чашките.

Още с влизането в хотела разбрахме какво е станало. Момчето от интернет центъра и Ася се бяха хванали на канадска борба, а барманът на лоби-бара беше съдия. И тримата бяха пияни, а през отворената врата на интернет центъра се виждаха Сребрев и Поля, които се взираха в един монитор. И те четяха за ускорителя. Ася надаваше от време на време ужасен смях и искаше нов “шот” с текила. “За победителя!” – чукаше тя чашата на плота и я изпиваше на един дъх. Ние с Жени се отпуснахме във фотьойлите и си поръчахме уиски с ядки. След половин час, момчето затвори интернет центъра и Сребрев и Поля седнаха при нас. Поля каза, че сигурно всички сме побъркани, но все пак пътуването и харесва, пък и остава още един ден. Изведнъж всички се залъгахме, че ще има другиден и придобихме вида на нормална пиянска компания. Нощта я завършихме в апартамента на Сашо и изпозаспахме на леглата и фотьойлите, а Сребрев и Ася на терасата върху кърпите от плажа.

сутринта на 9 септември, Слънчев бряг.

Закъсняхме за закуската и около единайсет постепенно се събрахме в ресторанта край басейна без Сашо. Кафе с мляко и шунка с яйца – какво блаженство. А и небето е синьо, синьо, с малки бели пухкави облачета.

Жени каза, че Сашо и оставил пачка банкноти за днес и е в интернет центъра, където пише мейли от час и чака да си зареди батерията на телефона, защото е говорил цяла сутрин с няколко свои колеги. Да сме го оставили на мира до два часа на обед, а после щели сме да обикаляме крайбрежните градове.

- Не е лош ден, като за последен ден. – промърмори Сребрев. – Чудя се какъв ли е бил първият ден на земята.

- Ма няма ли да престанеш най-накрая! – сопна се Поля. – Нищо няма да стане утре.

Сребрев отпи от кафето си и направо я разби.

- От сайта на ЦЕРН са свалили предстартовото броене, че вече изглежда зловещо. Явно общественото мнение все пак е задействано от такива като Сашо и е напълно възможно да спрат експеримента. Не че нещо разбирам, но според него само да свиеш малко, ама изключително малко, къс материя под нейния Шварцвалдов радиус и тя става черна дупка.

- Шварцшилдов радиус. – поправих го аз. Това е име на един учен, който е го е дефинирал. Всяка маса материя има Шварцшилдов радиус и ако я наблъскаш в него тя става черна дупка. Точно това ще направят утре – ще сблъскат частици и понеже са с голяма мощност има вероятност да те да се свият ...

- Не издържам вече! – изхлипа Ася. – Имам чувството, че ви е приятно да говорите за свършека на света, човекомразци такива!

- Че какво друго да правят старчетата. Не ги ли гледаш, че са банда лузъри в науката, а оня по-умния се е побъркал от радиацията в Церн. И пият като смокове. – Поля посочи келнера до масата.

Последният беше дошъл с джинтоника на Сребрев и стоеше блед и тих край масата. Той се обади, че момчето от интернет центъра му е казало за ускорителя и нашата група и те са се ровили в интернет рано сутринта. Даже една възрастна двойка швейцарци е научила и били много притеснени за дъщеря им в Базел. Казали и да дойде при тях тук с първия самолет. А онези порове от норвежката група от втория етаж, които пият всяка вечер като за последно, са казали че ще пият цяла вечер край басейна и са си купили бинокли за да гледат сиянието, което се очаква. Жени пребледня и спомена, че като отишла да си купи цигари до магазинчето видяла няколко местни да продават бинокли и на развален английски и немски да рекламират събитието утре.

За да разведря атмосферата им предложих да отидем на нудиския плаж на север от комплекса, където четирите момичета ще бъдат хит сред старите германци. Поля ме изгледа кръвнишки и ме описа като дърт пергишин, който мисли само за млади момичета, а нищо не може да направи. Жени се изчерви, а аз и намигнах. Сребрев се засегна и натъртено каза, че тя или ще умре млада или ще остарее като нас, и за първото имало много повече шанс, докато ние поне сме били млади, а после стари. Ася прехапа още повече нейните устни, стана от масата и издърпа Сребрев, защото имали да довършват нещо от снощи. Това, честно да ви кажа, бе първия път, когато видях Сребрев да не си довърши джинтоника.

Поля предложи на Славка да обиколят магазините от базара до хотела отсреща. Славка, която досега стоеше мълчалива се тросна, че няма никакъв смисъл от дрешки и флянтифлюшки и по-добре ще е да отидем на плажа както аз предложих. Поля се ядоса, измъкна пачка банкноти от Жени и тръгна да пазарува. Двете останали момичета отидоха за банските си, аз изпросих от келнера един чадър и след половин час си развявахме косите на влакчето към  северната част на комплекса. Преди това се обадихме на Сашо къде ще бъдем и му обясних къде може да паркира, за да дойде при нас.

Чудно нещо е знанието. И незнанието. Хората са заети с техните дребни грижи – едни щъкат насам-натам за да си изкарат прехраната, други правят същото, но с мисъл че се забавляват, но и двете групи знаят, че ще има утре. Утре. Думата ”утро” идва навярно от него, а утрото е едно ново начало, а началото е за хората поредната доза опиум в техните надежди. Че от утре ще се промени животът им към по-добро, че ще срещнат човека, когото търсят, че ще спечелят повече пари, че ... и хиляда други мечти и надежди. А ти знаеш, че няма утре и се чудиш какво да правиш днес и не искаш да вършиш ежедневните неща, а нещо по-специално, по-достойно, по имащо смисъл. Но какъв смисъл като няма утре, защото смисълът винаги се свързва с това утре. Слънцето е изгрявало през целия ти живот, от книгите знаеш, че и преди е ставало същото и затова и утре ще изгрее, ако си жив и здрав, и точно затова цялата ти дейност е свързана с бъдещето и колкото да се лъжеш понякога че живееш ден за ден, то знанието че “ще съществуваш” ти дава свой собствен привкус на днескашните ти действия.

На средна възраст хората приемат, че някои лоши неща могат да се избегнат, а децата въобще не се сещат за лошите неща и са погълнати от днешния ден. Чак когато човек остарее и някои от връстниците му се преселят в отвъдното почва да се замисля, че Смъртта е неизбежна и близка и това (както многократно съм виждал) обезсмисля неговите действия и стремежи. Точно така - сега аз се чувствам още по-стар, а и момичетата се чувстват сигурно по същия начин. А може би не вярват, че сме обречени, и мислят как ще са утре, когато това се окаже просто една лудост, помрачила разума на техен познат.

Топло е за септември, а и вятърът е изчезнал, сякаш не сме на морския бряг. Наоколо белее и чернее от човешка плът, движенията на хората са по-бавни и по-предвидими и както човек винаги се е чудил, че независимо от това, в колко часа наближава брега, винаги има някои, които си тръгват от плажа и други, които отиват към него. И въздухът е пълен с ваканция и соленият вкус на пръските и видът на синята шир изсмуква грижите ти, по-точно онези глобалните, и ти остават само дребни, от рода на къде да се пльосна, къде да пия бира, какво ще ядем, студена ли ще е водата, дали ще изгоря както преди.

И навярно защото може и да няма утре Славка и Жени се държаха като заклети нудистки – постлаха кърпите, разсъблекаха се спокойно и се излегнаха на тях. И точно като жени-нудистки не започнаха като нас мъжете да се оглеждат наоколо, а извадиха списания и се зачетоха в тях, сякаш написаното в тях има повече смисъл от това да им уплътни времето. Мълчанието беше станало онази материя сред нас, която ни предаваше близост в последните дни. Не знаех дали са толкова мълчаливи в тяхното ежедневие, но бях започнал да ценя това им качество, защото може би човек е повече от думите, които изрича. Човек е и повече от дрехите, които носи, от колите, които кара, от професията, която упражнява, и това се усеща най-ярко само в любовта, и може би донякъде се долавя на нудисткия плаж, където човекът е плът, жестове, усмивки, погледи.

Сенките се удължиха и забързаха техния ход по пясъка, а ние се наслаждавахме и наслаждавахме на космическото спокойствие в душите ни, което се наливаше от синьото и топлото, от прозрачното и приглушеното, сякаш морето и пясъкът, въздухът и прибоят бяха създадени само за нас. Славка тихо се обади, че има чувството, че ние сме последните трима човека на света и сме и страшно близки и иска този ден да трае вечно. Жени и отговори, че спомените може би са вечни и отиват някъде далече към звездите и понеже този спомен ще бъде последият, той ще се запази в космоса и ще обикаля години и години наред. Изненадващо за мен, аз не се обадих, че човек иска някакси да е вечен и затова си измисля световете, където душата му би отишла. Нямаше смисъл днес да им пълня главите с моите постоянни терзания, че сме толкова малки във Вселената и толкова незначителни, че даже и отделената енергия утре ще е нищо за нашата галактика и дори да не изчезнем утре, то пак цялата човешка дейност един ден ще се заличи по-бързо и от капка вода на асфалта в горещ летен ден. ”Години наред”, ”един ден” – пак се улових, че мислим в жалките човешки категории за време.

Може би така и трябва да мислим, защото Животът няма смисъл. И ако Религията не го създаде у нас този смисъл, само многодневните човешки размишления могат да го изкристализират в нещо като идеология, че животът трябва да се изживее достойно и честно и главната част на тези съставки е да не се вреди, а напротив – да се помага на другите хора около нас.

Мисля, че това бе най-щастливият ден в моя живот: ден, пълен с нежност и красота, и най-вече с мъдрост, която ти се струва че можеш да добиеш само ако смъртта е повече от миг и я прекарваш с добро питие в добра компания.

10 септември, хотел Диамант, Слънчев бряг.

Отново сме се събрали на кафе и отново без Сашо, който ни видя преди това и усмихнат спомена, че експериментът е променен и само ще пуснат един лъч в ускорителя и няма да сблъскват протони. Изглежда всички сме спокойни, или примирени, или поне повярвахме на Сашо. Пием кафе и ядем милинки, специално приготвени за нас по настояване на собственика на хотела.

- Много е интересно – започна Сребрев – дали и Адът ще изчезне. Защото от практически съображения, той трябва да е някъде наблизо до Земята.

- Ще ти изчезне само джина и ти ще станеш трезвеник и ще умреш от алкохолна недостатъчност – ехидно го прекъсна Поля. – Чудя се как от толкова пиене си се изучил и даже се имаш за учен.

- Не се имам - Сашо е ученият сред нас. Аз само съм по-скоро начетен, за разлика от тебе, която си откърмена с телевизия.

Някои си поръчваме по второ кафе, Сребрев – втори джинтоник, и почва спор кво е тва науката и защо учените се имат за по-специални от другите хора. Сребрев е непоклатим – никак не е трудно за човек с неговата интелигентност да оборва сполучливите изказвания на Славка и Жени и те постепенно биват завладяни от темата. Да не повярва човек, че науката може да бъде интересна тема за тези млади момичета – изглежда че предметите са загубили своята привлекателност за тях и същността на нещата е истинското реалити шоу тази сутрин. Наближава десет часа и келнерът изнася телевизор на който ще гледаме на живо по Евронюз пускането на ускорителя. Сашо се появява, всички вперваме неми погледи в него, той се усмихва и казва, че днес ще ни се размине. Професор Харви Нюман от Калифорнийският технологичен институт също се е противопоставил на експеримента и е писал на Сашо писмо, в което споменава че Сашо е върнат на работа. Той е бил изненадан, защото е дребна фигура в проекта и никога не е очаквал лично писмо от такова светило в науката.

Предаването започва. Нервността ни се повишава, но Поля ни успокоява, че толкова много журналисти и учени не могат да се съберат на едно опасно място. На един от мониторите проблясва някаква точка, хората в залата ръкопляскат, а Славка пита нещо от рода на “Само това ли беше?” - толкова много пари и толкова много учени и само едно проблясване. Изведнъж напрежението спада и Сребрев кара Сашо да ни разкаже своята история за Голямата наука, или казано на инглиш - Биг Сайънс. Сашо иска още да гледа по телевизията и ни показва кой кой е, защото познава всичките на екрана. Жени пита защо са облечени толкова семпло и само един е с вратовръзка. И кой е шефът и немец ли е, понеже говори английски с акцент. Поля ехидно добавя, че всички са шефове, а робите са сто метра под земята и хвърлят въглища в котелното. Жени не се предава и казва, че науката се прави от учени-единаци, поне така и е разправял нейния баща, гимназиален учител по физика. Сребрев саркастично отговаря, че не хвърлят въглища, а пари на данъкоплатците и само парите движат науката и пак подканя Сашо да разкаже онази история. Около телевизора са събрани поне тредесет човека, говори се на поне пет езика. Прякото предаване свършва и аз, Жени и Славка си поръчваме алкохолни напитки, а Поля коментира, че алкохолизмът ни е заразен и сме ги покварили и направили сутрешни пияници. Ася както си е с дрехите става от масата и прави скок в басейна и след това пляска с ръце по водата за ужас на някакъв норвежки татко, който учи дъщеричката си на плуване. Сребрев се запътва с чашата в ръка към басейна и я полива по главата с джинтоник и ледени кубчета. Всички се смеем, защото Ася се покатерва навън по мокра тениска, която приятно прозира, сваля я и изпълнява оня номер от армията, когато се биехме с мокри хавлиени кърпи, които плющат като камшици – само че нейната тениска не удря достатъчно силно Сребрев, а само пръска вода по лежащите по шезлонгите. Сядаме отново на масата и си поръчваме ядене, но Сашо казва че ще ядем рибена чорба на Буната в Стария Несебър – собственикът с прякор Капитана бил негов приятел и го поканил.

След час сме на Буната. Морето е набраздено от вълни от появилия се вятър, сякаш изпуснат от ускорителя. Момичета са усмихнати и Сашо съобщава, че от утре ще обиколим за пет-шест дена крайбрежието от Ахтопол чак до Балчик на север. Тримата мъже подемаме обичайния ни разговор за ястия и напитки, коментираме как върви салата от миди с узо, отпиваме бавно големи глътки. Момичета искат да отидем на съседния плаж и накрая ни оставят сами и ги виждаме през прозорците как пискат и газят водата. Връщат се след половин час с мокри коси и красиви. Сядат и си поръчват коктейли в невъобразими видове и количества, а ние ги занасяме че сме ги научили поне на едно нещо в което сме професионалисти и за съжаление това е пиенето, а не науката.

Послеслов

Сашо така и не разказа на момичетата онази история за Голямата наука. Как когато бил за кратко в Калифорния гледал шоуто на Джей Лено, който се майтапил с някаква водеща на един от сутрешните блокове на една от тъпите американски телевизии. Лено показал снимка как тя си четяла собствената книга в задния двор на къщата си и Сашо се сетил за книгата на Хилари Клинтън, която също била бестселър и също така била писана от група писатели, помощници на авторката.

Това му напомнило за ситуацията в науката, където вече няма индивидуални творци. Било му омръзнало от големите колективи в ЦЕРН, от шефовете, които само разпределяли пари и присвоявали идеи от шерпите като него. Било му писнало да е пионка, която си чака реда за израстване и си спомнил с тъга младежките години, когато четял за учени-отшелници и техните малки лаборатории. Изведнъж, ама буквално изведнъж, Сашо седнал на компютъра и в Уикипедия написал “Big Science” и се появила статия точно със същото име.

След време статията била редактирана (от някой голям шеф?) и изчезнала повечето от критиката към “Голямата наука“, а според тази критика Голямата наука подкопавала основните принципи на науката за повторимост и достъпност на резултатите – точно там пишело, че експериментите с големите ускорители не могат да се повторят от друга група, която няма пари за този вид апаратура. Науката била станала елитарна и се отдалечавала даже и от просветената част на обществото и най-големите проекти били финансирани от воените, а всъщност науката трябвало да води до разбирателство и търпимост между народите.

Не им разказа и за бунта в него през изминалите дни, когато разбрал, че любопитството към природата не оправдава унищожаването и. Разбрал и за нищожността на отделния човек, така хубаво описана от Паскал, нищожност, която при него била не само пред Природата, а най-вече пред Системата.

Не разказа и за това как преди цяла година той и негов немски колега са направили изчисленията за опасността от експеримента и са се колебали да ги разгласят в пресата, въпреки че науката е публична и трябва да служи на Човечеството.

Не ни писа, че след три месеца е получил медал от Кралското дружество по физика за позицията си и бил повишен в директор на отдела по връзки с обществеността, но точно тази длъжност го отдалечила от истинската информация за експериментите в ЦЕРН.