Намразих фикусите щото като малък ме караха да му бърша листата. Пък те големи! Бършеш отгоре, че и отдолу. Много бяха! А той растеше! Наддаваше! Най вече на листа! Сякаш нарочно!
Беше крив! Гаден! Пускаше листа отвсякъде. Нощем в тъмното на светлина от преминаващи фарове ми играеше апокалиптични сценки пред които Хичкок е бледо чавдарче. Спях и чувствах листата му как се протягат към шията ми. Неблагодарни, гадни листа чийто прах бях бърсал включително с влага от сълзите си. Детските ми сълзи.
Като зловещ чародей отвратителния фикус пиеше соковете на психичното ми здраве и денем и нощем. Веднъж когато слагах храна на папагалчето, то избяга и потъна в дебрите на фикуса. Булонката подмамена от жалните, приглушени от дълбочина отделни вопли, скочи да го търси. Мама и тате не посмяха.
Минаха вече толкова години от тогаз, нищо не излезе от него. Поне перо да беше паднало или оглозгана кучешка кост. Сякаш дупка в пространствено-временния континиум беше този фикус. Подтискаше ни! Растеше! Счупи прозорците и клоните му щръкнаха завземайки терасата и стърчейки доста извън блока. Не го поливахме, но той незнайно как се включи към водопровода. Започна да поглъща мебелите в хола, хипнотизираше летящите птици, които с вопли потъваха в зеленото му гърло. Бетонът омекнал бавно протичаше по докосналото го листо и изчезваше със звучно сърбане. Продадохме апартамента на безценица и се преместихме в друг град, като сменяхме на няколко пъти транспорта. Минаха години но не съм го забравил, знам че и той не ме е забравил. Страхувам се! Страх ме е от тъмното, страх ме е от светлото, от водата, от дъгата . . . . . . . . . . . . . Знам че е навсякъде, чака и диша. . . . . . . . Мисли! Мисли за мен. . . . . . . . . . .
Ще дойде нощем във съня ти! С Величавата осанка на Всичките си листа. Ще изпълни хоризонтите, ще притихнат атомите и най вече йоните, ще се разтреперят електроните като рафт кристални чаши, почувствали тежката стъпка на приближаващ се Стъкларски завод! Ще бъде тихо, много тихо. Заблуждаващо тиха тишина.
Не си мисли за фикуси! Моля те! Благославяй Хлорофила и му се покланяй! Купи си марули /вече са в сезон/ -направи магията с репички и пресен кромид, сложи някоя маслина и резънчета варено яйце. И внимавай! И шише ракия трябва да имаш! Но не само едно!!!
Не споменавай напразно и името Филадендрон !!! Не извиквай нахалост това, което ще те пита защо си го извикал.
Пусни щипка чубрица в пазвата си и се завърти три пъти обратно на часовника. После сложи два снопа праз под мишниците и се движи 1000 метра по права линия.
И не казвай на никой че аз съм ти го казал !!! На никого!
Това беше много зловещ Фикус, много! Всичко това се случи в столицата! Не София! Не! Не си чувал за изчезналия град? Не си, защото той изчезна заедно със спомена за него. Настоящето предвидливо синтезира логико-възможно минало и се нуждае от него както престъплението се нуждае и от престъпник и от жертва.
Не знаеш какво е настоящето? Мислиш си, че след като се ощипеш и усещаш щипането - живееш в реалноста. Не знаеш защо е създаден филма "Матрицата" нали? За да насочи мнителното човешко подозрение в грешната посока към бъдещето и машините. Мислиш че хомо сапиенс е на върха на хранителната верига, мислиш, че е венецът на еволюцията?
А знаеш ли че фикусът не е това което е, защото изглежда това, което е удобно за него да изглежда. Знаеш ли къде си всъщност? Това което прожектира в съзнанието ти, ли мислиш че е живот?
Понякога е по лесно да не се научава истината.
Щастлив си! Фактът, че не я знаеш те прави щастлив!
Няма Вселена! И никога не е и имало! Всичко е Фикус! Ние не знаем какво има извън Фикуса!
Ние не знаем!
Автор: Тиртирлин
[ това е разказ от брой 32 от август 2009 г. на списание "Коснос"www.kosnos.com]