С Б О Г У В А Н Е
Угаснала като свещица
във старата самотна къща...
Там пееха стените нощем,
а подовете ги прегръщаха.
Катереше се стълбата гръбнак
и те понасяше нагоре,
издигаше те на високото,
изкачваше се и мърмореше.
А ти, засмян и смел хлапак,
през нанизите се провираше,
тютюнът шушнеше и плах,
оронваше се и умираше.
Вратата се отваряше сама
пред стъпките ти лекокрили,
а после се затваряше така,
помахала с крило на прилеп.
Знам, знам, обаждаха се чанове,
обесени с години по гредите,
ей тук педеше и тъчеше тя,
на борина си вадеше очите.
Сега ще си отида вече,
проскърца ти самотно къщата.
Тя стигнала е на далече,
дано да я заваря същата.
|
|
|
С П О М Е Н
на мама
Скалисти хълмове под южните Родопи,
във люлката на древна Тракия.
На път за мисията си,
от тук навярно минали са Кирил и Методий.
През село Плевня.
От север дъха на гора и здравецј,
от юг повява беломорски вятър.
Знам, хиляди съдби са скътани
във тази малка гънка на земята.
Полята са зелени, бели, алени,
цъфтят жита, памук и мак,
полята са от залеза запалени,
огласяни от идващи стада.
В едно далечно минало забравено,
заровени са костите на дядо ми.
В едно невъзвратимо вече време
на мирен труд,на хляб, омесен
от майчини ръце и свое жито.
Не съм роден,а помня, виждам
каруцјите със силните коне,
невестите, засмени, весели,
ръцјете бели, стройните нозе
под пяната на кипнали дантели.
Ах, свирят, свирят гайдите,кавалите
калеко ми със свойто кимене,
като дайре сърцето ми ще литне
към купола на лятното небе,
в едно непостижимо минало,
в което знам - не съм роден,
не съм роден,
ала към него все се връщам
и ще остана някой ден.
|
|
Н О В О Л У Н И Е
Тишина.
Сън сънува големият град
над смълчаните кестени.
Пред витрините смита листа
вятърът есенен.
Котки с жълти очи
по паветата скитат,
онемели води
в шадраванчето бликат.
Ярък млечният път
се излива в спирала,
под небесния кръст
е земята замряла.
Някой тихо върви
със протегнати длани
и събира звезди
новолунно пияни. |
. |
|
* * *
Неочаквано но логично
ще откриеш, че си приличаме.
Твърде възможно е, вероятно,
еднакво да се обличаме.
Няма да крия, имам чувството,
колкото повече с теб се обричаме,
вече постигнахме тайно изкуството,
почти еднакво да се обичаме.
Почти сигурно е, обаче,
във взаимното си привличане,
да се стигне до там, че
сами се отричаме.
Затова ти махвам с ръка,
ти, напротив, ще се усмихнеш.
Мога да си поплача сега.
Ти пък ще си подсвирнеш. |
|
Ж Е Р Т В А
Най-нежната любов ме призова
с извивката на арфа белоснежна.
Погледна ме с очите на сърна,
погали ме с ръцете на надежда.
Стопи в сърцето ми парчето лед,
прогони мрака,
челото ми издигна като меч,
когото чакат подвизи, победи,
битки славни...
Най-нежната любов след мен остана. |
|
|
И Н Т Е Р И О Р
Бръшлян във мраморно зелено,
зърниста белота
на девствено варосана стена,
която чака
Анри Матис
да нарисува Магдалена.
Под сянката червена на завеса
блести пиано черно и чудесна
магията на музика безмълвна
витае над света.
Потрепва лек ветрец
и разпилява нотите
от партитура нежна -
косите на жена. |
СПОМЕН ЗА
ЕДИН ГРУЗИНСКИ ПОЕТ
Навярно няма да има виновници
за това, че поети станаха чиновници.
Тях ги убиваше "на епохата простата драма"
- не ги допускаха в храма.
Стояха и просеха на стъпалата отвън
под нестихващия камбанен звън.
За хляба носеха на гръб товар
и рядко ги забелязваше някой цар.
Не случайно, ако въобще дойдеше,
ги посещаваше и славата,
с дъх на изветряло шампанско,
малко пари на ръка и клонче от лавър.
Но ето, счупиха се старите часовници,
царят умря, отшумяха поклонниците.
Все пак, и поетите могат да бъдат чиновници,
но има и по-страшна съдба
- да станат ВИНОВНИЦИ.
|
|
|
Р А В Н О С М Е Т К А
Да си отидеш -
колко лесно, колко просто.
Ала къде, къде човече?
Понякога далечното е близко,
а близкото далече.
Да изоставиш -
колко лесно, колко просто.
Ала мисли, мисли човече !
Възможностите са безкрай,
безкрайностите са обречени.
Да бъдеш сам -
ах, как е лесно, как е просто !
Така ще си спокоен вече.
От близостта безкрайно си далече
и само на възможност си обречен. |