сънувах те 
отново бяхме млади
прегръщахме се 
с цялата си нежност
нощта полека-лека падаше
и раждаше звезди 
като надежди
дъхът ти беше 
парещ и ухаещ
на билки 
мащерка и мента
ръцете ти 
неопитни 
незнаещи
опитваха да задържат 
момента
сънувах те
изгаряха от болка
два въглена 
във старата камина
когато се събудих 
знаех колко
ми липсваш
младостта отмина 
 

Оставих се на чужди ветрове
да ме разнасят в хиляди посоки.
Бездомница, несретница... Къде,
къде си, обич моя - да ме стоплиш?!
Къде си - да ме събереш? 
Душата ми е пръсната мозайка...
Една жена отчаяно краде
от чуждо щастие. По малко.
Една жена, която беше Аз,
превърна се във странна непозната.
И чужди ветрове с невиждащ бяс
разнасят й душата като пясък.
Къде си, моя обич? Светлина
единствено сега за мен е нужна.
Протегната приятелска ръка...

Една жена, която ми е чужда. 
 

когато 
се завърнеш уморен
очите ти са гаснещи огнища
денят е просто 
да го кажем 
ден
а аз 
не означавам нищо
за теб 
усещам иде мраз
отдавна мина веселото лято
във късче лед 
ше се превърна аз
а ти 
ти вече си
когато 
 

Изгубих те. Сърцето ми се счупи 
като онези тенекиени сърца, 
които можеш от пазара да си купиш 
за лев и петдесет или за два. 

Не ме боли, а само ми е празно. 
И сякаш не съм точно аз. 
в такива мигове така се мразя, 
че губя зрение и глас... 

Изгубих те... Усещам - това е краят 
на връзката ни. Знам, че е така, 
но да те моля за отсрочка не желая. 
В молбите никога не съм била добра... 

Една любов сега ме подминава... 
Сърцето ми е счупено на две. 
Половината във теб остана. 
Ще те обичам със половин сърце... 
 

Коленича във Божия храм –
да потърся любов и прощение.
Но понеже молитви незнам,
потрепервам от страх и съмнение...
Аз не вярвам във Божи дела,
в хорски притчи и древни поверия.
Затова коленича сега –
уморих се от грях и безверие.
Уморих се от гняв и лъжи,
от интриги и властно безвластие,
от студени бездушни искри...
Уморих се от всичко. Ужасно е!
Пред светици с огромни очи,
пред безгрешни и благи аскети,
аз проливам горещи сълзи,
чакам Господ – за мен да се сети...

Не страдам. Нито съжалявам.
Обичам малките си грехове.
Осъдила съм те на незабрава
и ще те помня с векове.
Не ме боли. Е, пак послъгах...
Боли ме мъничко – ей тук.
Сега ще трябва да си тръгвам,
очаква ме у нас съпруг.
Не съм невярна, нито лековата.
Не търся авантюри и игри.
Фатално късно срещна ни съдбата,
дари ни с миг, след това ни раздели.
Не плача. Това не са сълзите ми.
От жегата е може би....
Не искай прошка от очите ми,
не си виновен в нищо ти.
Е, тръгвам. Чакат ме във къщи.
Аз съм омъжена жена.
При него трябва да се връщам.
Съдбата нареди така.
 

Моя бедна Родино, моя майко велика,
не тъгувай за своите блудни чеда!
Накичи се напролет със синчец и иглика,
изправи гордо стройна снага.
Млади българи гонят мечтите си...
Бурен вятър на запад отвя
синовете и дъщерите ти
и от болка - ти тъжно запя.
Тъжно пеят селата безлюдни
и нивята, обрасли в трънак,
недоимък децата прокуди...
Ще ги видиш ли някога пак?
Оредяха дори градовете...
Там - комини фабрични стърчат,
онемели, с очи към небето,
те не дишат... Да, не димят.
Изправи се, понесла теглото
на предателства, гняв и лъжи,
отърси се, Родино, от злото -
своя трънен венец захвърли!
Не плачи. Те, децата ти, носят
част от твоето нежно небе,
къс море, вик на гларуси боси...
Любовта все към теб ги зове...
 

Луната – щърбав първокласник, 
се хили иззад тънкото перде. 
Звездите мигат, не угасват. 
Не ми се спи. Приготвям си кафе. 

Ти спиш дълбоко, дишаш равно. 
Изкарвал си със труд пари. 
Не сме говорили отдавна 
за себе си, както преди. 
Омръзнах ли ти? Или ти на мене? 
Какво така ни отчужди? 
Защо понякога в съня си стенеш 
и шепнеш името ми ти? 
Какво сънуваш ? Спомен от далече? 
Или е съвпадение на имена? 
Кажи – защо не ме обичаш вече? 
Аз също с теб ще споделя. 
Преди ме гледаше особено и топло. 
Други не гледаха така. 
Сега с очи във мислите ми чоплиш... 
Би ми обсебил мисълта. 
Когато се докоснехме случайно, 
от допира се раждаха искри ... 
За друга днес мечтаеш тайно, 
за друг копнея , може би. 
Какво се случи? Нямам мира... 
Защо към теб изгубих интерес? 
Защо след работа не се прибираш? 
Защо съм във невероятен стрес? 
Защо не мога нощем да заспивам 
и си говоря като лудите – сама?! 
Защо по навик нежно те завивам? 
Защо ми шепнеш името в съня? 

Ощърбена Луната се засмива , 
намигат ми пет-шест звезди.... 
Кафето в кафеварката изстива, 
а в чашата се стичат две сълзи.