…И трябваше
            с душата си да видя
ранената петичка на смеха ти,
обесените думи,
                        тихомълком
оставили стиха недонаписан…

…И хлипват примирените ми вени -
понякога звънят и безезични -
камбаните посечени при залез,
все още приютяват нощем птици.

Проглеждането не е милост. Рана.
Кап… Кап… Кап, кап… 
                       Ритмуване бесънно.
До банята… До първата цигара…
Кафето… И вратата се заключва.

А вън е пентатониката друга.
И спътниците - някакви случайни…
Говорят, 
           и говорят, 
                       и говорят…
Лицата им не помня поотделно.
И слушам бегло, мило се усмихвам.
А няма ли за миг да млъкнат, Боже!
Във сянката на жестове се крия,
стихът ти недовършен ме тревожи.

Кап… Кап… Кап, кап…
                      И залезът едрее.
Поклаща се трамваят пак обратно…
Присяда самотата на вечеря,
кръстосва крак. И... ще остане дълго.

Кап… Кап… Кап, кап… 
                      Такава е следата.
Ала отдавна не съм Ариадна,
живея във корем на Минотавър,
кротувам си и чакам да се върна.
Родя ли се, очите ще отворя.
Очите! 
           А душата ще захлопна.
Във розово ще купя очилата,
които днес подминах във бутика.

29.07.2006
 

Прегърби се лятото. 
                               Този септември
е само прелюдия в циганска дреха.
Където заченато вълчето време
все още мълчи, но е кълн под сърцето.
Разсеяно влюбен с пастелите шари.
(Любовите летни са ярки, но кратки.)
По плажове шета, кръщава си дните
със гларус самотен
                           и поплак на цвете.
Играе си вятърът в сребърен наниз,
мирише на риба,
                       кози
                              и сбогуване.
Протяга се пладнето в дългите сенки,
и хлад пропълзява – тъгува морето.
И тъничка болка захапва отляво,
че всичко е преходно,
                              всичко минава,
проплаква камбанено есенен гларус,
с вик ме изпраща
                          и млъква внезапно.

16.08.2006 
 

Бездомни и прашни,
                      във гърлото с кост,
във нощи, които очакват зачатия,
изтичат по пътя и…
                      сричат живот.
Изцеждат последната кръв от сърцата си.

Усилно е времето.
                      Мъчени дни.
И майки внезапно осъмнали с гърбици
кърмачета слагат на сухи гърди
и… ангели литват в небето.
                      Некръстени.

Назад е отрязана пъпната връв,
Напред са надеждите 
                      вятърно дрипави.
Единствен прегръща ги морският бряг,
гнева на прибоя прехапал в скалите си.

Разплисква се слънце и
                      руква денят.
Морето е пурпурно. Миг на завръщане...
Мечтата покълва във птича следа
и вдига мертеци за храма и къщите.

Тревожен е въздухът пред сенокос.
И писва в душите им нещо забравено.
Гореща отронва сълзата си Бог -
жените зачеват
                      мъже за бесилото.

02.12.2006
 

Отзвучава последният звън на копитата,
островърхият писък на жеравен клин.
Еуфорни два стиха остави написани
и угасна зад миглите летният флирт.
Премълчаните думи се люшват обесени.
И подир тях с капчука невинен ръмя.
Листопадно се роня, 
             изтичам нанякъде -
непонятна и есенна, 
              тежка река.
Все по-често дочувам камбана отрязана
как хрипти безезична след вятър сърдит.
И се спускам към пристана. 
             При капитаните.
Не обичам сбогуване с хора и дни.
Там закотвени кораби гризат въжетата.
И е страшно да слушаш как стържат… 
             До кост.
Егоизъм е тук да пречиствам душата си,
щом ръждата бележи телата им с кръст…
Капитаните нямат сезони отречени.
И морето сърдито е смърт и живот.
И платната се веят на грота закърпени
и тактуват разрошена песен в дъжда. 

10.12.2006 г.
 

“сега приличам на вълче сред макове -
така съм беззащитен и безпомощен”
/из “Поема” на Иван Динков/

… И тихо ще е само след смъртта.
A живите в сърцето на въртопа
и тръгват,
и се връщат,
и кървят -
помъкнали очите си нагоре.

Изцеждат се минутите… Ръми…
Сълзичка… И издайническа влага.
Събираш се по тънките следи
на острото пробождане отляво.

… И всеки ден се уча
да летя…
Илюзиите винаги са първи…
Не мога да нахраня с хляб душа -
изплъзва ми се тихичко на пръсти.

… И всеки ден се уча на любов…
Спиралата надолу…
Реквиема…
Тържеството е в полета висок,
но истинската обич е 
последна.

… Навярно ще е тихо там отвъд…
И цяла ще съм в златно и във охра…
Но този ден се уча
на живот -
вълче съм
във градината на Господ.

11.11.2006 
 

( по едноименния филм на Емил Лотяну)
 

Разюздана пролет. 
И диша степта.
Дъхти на кобилешко мляко. 
На влага.
Жребци звездооки…
Далечен син път.
С каруците песенни табор минава.
И люби и спи под открито небе -
един Бог отгоре да бъде свидетел,
как нощем коне и девойки краде,
а висне ли клупът, 
душата му свети.

Със слънце се храни. 
Едрее денят.
Търкулва се летен след дългото пладне.
Луната – 
до бяло излъскан сахан -
във храста къпинов се готви да падне.

Разискря се огън… И звън на дайре
любов неотпита по устни прорязва
и острият ръб на страстта ще опре
до дъно.
До кокал в отворена пазва.

Сърцата са впримчени в нея.
До смърт.
Сама свободата венеца ще слага.
Горещата кръв ще венчава Отвъд
жребци необяздени -
горди два свята.

Във сънена степ полуглухи щурци
цигулките сватбени скриват полека.
Къпина чертае червени следи,
а таборът още върви към небето.

18.11.2006