Илюстратор на Приказки

Перото на шапката се бе накривило, оправих го и влязох. Видът на къщата отвън ме бе подготвил за това което е вътре. Погладих мустаците си, но не се огледах в огледалото покрай което мернах с периферното зрение, че минавам. В тази приказка не бе важно как изглеждам, затова и не си синтезирах нова външност. Идвах от една Приказка с много проблеми и бях доста нервен.

- Ооо....!! Кого виждам? (престори се на изненадана тя)

- Котаракът в чизми! Нима си дошъл да ме развеселяваш?

Наглед бе съвсем обикновенна вещица, очилата и бяха паднали надолу по носа, плетеше нещо, а един котарак мъркаше в краката и.

- Да те почерпя? (протегна кутия сиропирани прилепови крилца).

Отказах и отпуснах погледа си да се разхожда по стените на стаята.

Бях уморен. Преди толкова обичах работата си, а сега когато вече мога да работя със собствена Машина и съм един от най-търсените Илюстратори, се хващам понякога да се чувствам празен. Да се чувства празен е най-страшното за един Илюстратор, в чиито способности обществото е инвестирало толкова много.

От най древни времена това е и най-опасната, но и най-важна професия. Всичко започнало преди хиляди години с откриване на Машината на Времето. Пробивът че времето не съществува, че няма минало, настояще и бъдеще, а всичко е сега, че световете са с поливалентни разклонения към други възможни светове, съществуващи едновременно успоредно с осмислянето им. Че всеки един човек живее в собствен свят, чието движение към други светове, наричано преди това "бъдеще", зависи само от неговите мисли. Машината на Времето сложи веднъж завинаги точка в спора материализъм-идеализъм. Светът беше Нечий сън, интерактивен, с отворен код. Сън в който можеш да участваш на равна нога с Първосънуващия. Щом те има, значи някой те е измислил, някой те е сънувал дори за миг. Ти си създаден. Изсънувано ти е минало и бъдеще. Ставаш част от пулсиращ, цветен холограмен сън в който всяка точка има право на безброй посоки в своята свобода да сънува себе си. Едно грамадно Кубче на Рубик, където Всичко е вързано със всичко и то въпреки, или поради Абсолютната свобода да лети с Въображението си.

Кой може да сънува Всичко Това и днес е загадка. За човека овладял силата да създава светове, подвластни на други физични закони, които той би могъл да изфантазира, на светове независими, недокосващи се, съществуващи по начин, който отхвърля съществуването на други, и поради това безкрайни - гледани отвътре и липсващи, гледани отвън. Това бяха Приказки! Хиляди години след създаването на Машината на времето, която бе само едно допотопно транспортно средство между световете по права линия, бе създадена и първата Машина на Приказките. Машина, която не придвижваше, не бе тротинетка! Тя създаваше светове, създаваше Приказни светове. Тя създаваше Приказки. Но машината бе инструмент, фантазията на човека бе горивото потребно на машината. Мъдроста слезе от сцената на възвеличаваните човешки достойнства. Излезе Фантазията.

Бог бе Фантазьор! Човек искаше да е като Баща си. Фантазьорите станаха най-дефицитната стока, но и критериите пред тях бяха издигнати до висините. Единици получаваха лиценз, а без лиценз никоя банка не би инвестирала огромните средства в поръчката на една Машина. С времето кастата на Висшите Фантазьори се капсулира като затворено общество което де факто управляваше всички Приказки, имаше право да създава нови по желание, с нахвърлян общ сюжет и финансиране от страна на съществуващи вече персонажи. Триумвирата на "Приказните Трима" одобряващ всеки проект и прибираше до 90% от крайната цена за Авторско право за Съзидание, за амортизационни отчисления за конкретната машина.

Да си Фантазьор вече бе Бизнес! Голям Бизнес и Власт.

Вещицата както всички други вещици знаеше защо съм там. Не изглеждаше притеснена, въпреки че малко са артистите, които не се смущават от погледа на режисьора. Всъщност тази Приказка не бях я илюстрирал аз. Даже преди няколко дена за пръв път прочетох Главния и сценарий. Клиентът имаше десетина забележки и претенции за преилюстроване на някои главни тенденции, които не бяха отбелязани като съществени в сценария, а почваха да придърпват в себе си все повече движения. Нищо необичайно, често срещаната практика - разглезен клиент да почне със закъснение да жали за парите си и да търси постфактум да се заяжда за дребни или дори несъществуващи на практика отклонения. Досадна част от работата. Никой не можеше да прекрачва от Приказка в Приказка. Нямаше как да стане, нямаше и защо. Само през Машината можеше да се влиза във вече жива приказка или в репетиция за още не създадена.За един Илюстратор обаче това си беше ежедневен изнурителен труд.

Подритнах котарака който се бе присламчил до мен и мъркайки се триеше в калните ми чизми. Нито това, че аз бях двуметров котарак с голяма черна шапка, нито шпагата ми го притесняваха. За миг си помислих ако не бе котарак, а котка, дали също бих я подритнал, но зашлевих тази глупава случайна мисъл, която не отчиташе факта, че съм тук по работа, а не да си мисля глупости.

Извадих скицника и започнах да го настройвам към тактовата честота на тази Приказка. В дясно на полето на екрана пробягваше сценария и всички препоръки, давани от творческият колектив при обсъжданията преди и след генералната репетиция.

- Как се казваш? (попитах вещицата, която наплиташе с удивителна бързина нещо, което не знаех какво е, но плетката определено беше "английски ластик")

- Тинора. (отвърна ми тя като ме стрелна с поглед за който мога много да разказвам)

- Хубаво име!

Автор: Тиртирлин (това е псевдоним)

[това е разказ от брой 3 на списание “Коснос” http://www.kosnos.com]