Бай Петко Кварка и Големият Взрив

(от цикъла Разкази без край)

 

Кварка разбра, че ще се събуди. Намираше се в нечия боляща глава. Ориентира се бързо, пращайки мисли да опипат границите на имота - мястото се оказа досадно познато: това бе неговата глава. Но бе пияна!

 

Снощи на беседката пред блока се заиграха на белот до късно, а Митьо Тангото бе изкарал тазгодишна ракия, която оказва се напива досущ като миналогодишната.

 

Кварка му викаха отскоро, откак се бе хванал нощен пазач във Физическия факултет. Иначе преди, преди пенсия, когато учителстваше в село Неготино, го знаеха като Бай Петко Сантимента. Дори той не знаеше, нито откъде му се залепи този прякор, нито защо. Цял живот беше учител, въпреки средното образование. Преподавал бе почти всичко, с изключение на пеене. Толкова фалшиво пееше, че можеше да умъртви ято славеи още с първите няколко тона.

Преместиха се с Маргарита в града и заживяха в апартамента на сина, заминал за Щатите. Гледаха двамата внука от първия брак на дъщеря им, и хич не беше лесно. Бай Петко си беше мечтател от малък и цял живот във своя свят остана сам. Жена му бе земна жена, добра майка, добра домакиня. . . . Жена!

 

Бай Петко не разбираше жените, или по точно, колкото повече се опитваше да ги разбере, толкова повече се убеждаваше че търси нещо, което го няма. Жена му владееше властно целия периметър, който можеше да попадне под ударите на закона за ударите вътре в семейното огнище. Но само до беседката! В това мъжко царство, където стояха до късно вечерта било на карти, било на ракия, или просто на сладки приказки за всичко, което случайно или нарочно може да влети като тема, даже и в случайна глава. Да стои в къщи? Това би убило, задушило бай Петко. Властта на жена му плуваше като уж инертен газ във въздуха, но във всеки миг готов да се материализира по всякакъв вид и начин на границата на бай Петковия свят, дразнейки сякаш като стържене на стириопор по стъкло.

 

Битието, бита, жената, родата . . . - всичко това с годините изнерви бай Петко до степен, да иска да бяга, да тича, по корем да се влачи, но поне до беседката да отиде. По комшийски в къщи често се събираха приятелки на жена му, говорейки си на теми от които бай Петковият мозък би тичал като заклано прасе -да умре другаде, само не и тук!

 

Не отваряше очи бай Петко и никак не искаше да се събуди. Главата болеше, всичката мисловна механика вътре се бе разтекла като настъпан на слънцето сладолед, около който проучвателно и задружно кръжат няколко мухи.

Много четеше бай Петко. Точните науки го влечаха от малък. Почти не разбираше сложните уравнения, но изрядно си ги записваше, преписваше и презаписваше. Дори той не знаеше защо преписва всички тези учебници и дебели тухли, след като те така или иначе са написани. Четеше всичко автоматично, сякаш не е в съзнание, сякаш е наркоман, който е под въздействие на дозата си. Доза, на която не знае химическата формула. Този наркоман не бе той! Той бе вътре в бай Петко, и може би, не беше само един, защото често спореха, а и се караха.

Жена му негодуваше срещу всичко което правеше бай Петко, или за да бъдем точни - поради това, което той не правеше. Неговият свят за нея не съществуваше - тя нямаше как да разбере, че този свят съществува. Тя не можеше да погледне през неговите очи, просто защото имаше само едни очи.

 

Реши се, и отвори за миг по-удобното си око. Затвори го бързо, но недостатъчно бързо и студът остро погали влажната склера на по-смелото око. За краткия миг първо видя тавана, а това значеше, че вече се е съмнало! В миг погледът изплющя и по стенния часовник, с отдавна пребитата кукувица, който показваше 10:20. Топлият клепач като вярно куче реанимиращо заоблизва по-смелото, атакувано от студа око. Бай Петко нямаше парно! Две пияни мисли заспориха по проблемите на топлофикацията и газовите турбини, които трябва да се въведат. От това, че знаеше много за Топлофикациите и топлофикаторите, не му стана по топло. Сетивата му бавно пълзяха по тялото му сякаш разучавайки го, както в деня на раждане. Някой, намиращ се в големия пръст на левият крак, докладваше за космически студ и липсата на юрган. Хаотично размахвайки търсеща лява ръка бай Петко докопа юргана с топло чувство и го задърпа подритвайки го за да му даде симетрия, спрямо всякакви други симетрии като примерно двата си крака и всичко оттам нататък. Зави се през глава, и разбра, че този живот е малко по-добър от този, от преди малко.

 

Главата го болеше сякаш бе удряна продължително време със земеделски или ковашки инструменти. За миг се почувства нещастен. Не! Това не бе той! Ловко отскочи от чувството и пак стана себе си. Бай Петко бе едно дърто, малко момче, което няма и да порастне. Бай Петко искаше да си остане бай Петко. Въпреки и пенсионер той не искаше да става възрастен подозирайки, че би му било скучно. Дъхът на бай Петко, завит през глава, леко по леко стопли бай Петковата снага и животът като неспирен бяг на тромбоцити и левкоцити започна да обхожда и най-отдалечените бай Петкови кътчета. Една ръка сякаш индивидуално, по собствена воля, изпълзя изпод юргана и се плъзна по масата, мърдайки опознавателно за кутия цигари пръсти. Извъртя се на една страна към пепелника и жадно опъна от цигарата като вампир, дълго държан далеч от бленувана сънна артерия.

Автор: Тиртирлин (това е псевдоним)

[това е разказ от брой 3 на списание Коснос http://www.kosnos.com]