Старата госпожа Апорве и жабокът Нираглъб

Беше късна свежа зимна утрин с кристално-студен въздух и синьо небе без малки бели пухкави облачета. Госпожа Апорве седеше на стар люлеещ се стол и гледаше от верандата зелената трева и тръстиките около езерото Инаклаб, като от време на време вдигаше очи за кратко към топлещото голямо жълто Слънце.

Усещанията на госпожа Апорве за свежо утро бяха леко примесени с ревматични болки в колената и онова необяснимо чувство, че е наблюдавана скришом. Внезапно нещо хем голямо и зелено, но от друга страна - малко и подвижно, скочи пред краката на госпожата.

“Здравей! Аз съм жабокът Нираглъб!”, каза зеленото и поклати глава в такт с двата си пръста на предните крака. “Ти трябва да си старата и уморена госпожа Апорве!?”

“Да”, каза в унес старицата. “А ти трябва да си говореща жаба, или аз пак съм почнала да пия веднага след закуска!?”

“Напротив – не съм те видял да пиеш, но затова пък аз говоря – и то много добре – твоя английско-френски. Всъщност, наблюдавам те вече 17 години.”

“17 години!”, подсвирна си старицата.

“И повече, но през последните 17 се вглеждах по-внимателно в тебе. Даже си говорехме от време на време. Но най-чудното е, че ти и тогава изглеждаше толкова стара и уморена, колкото си сега.”

“Всъщност, какво ще поискаш?”, рязко отскочи старицата в другата страна на разговора. “Нали жабите или рибите в приказките все нещо искат от хората.”

“Дааа – ще поискам. Всяка година съм ти казвал, че искам да се преместя в твоя басейн, но ти се правиш на разсеяна.”

Учудващо, разговорът потръгна и даже стана интересен. Жабокът очевидно бе интелигентен, пъпчив (явно беден), но по-отракан и от уличен Амстердамски котарак. Говореше с лек акцент ту на английски, ту на френски, и от време на време на руски, примесен с немски технически изрази. Говореше самоуверено, но очите му се въртяха безпомощно в определени моменти на мимолетна вътрешна несигурност.

Разбра се, че иска да се присъедини към домашните любимци на госпожа Апорве, които обитаваха отопляемия голям мраморен басейн. Настояваше, че всяка година е говорил с нея за това, въпреки че тя не помнеше. На този и отговор той се ядосваше и изваждаше разни фактури, с които доказваше, че е хвърлил значителни средства за да оправи външния си вид. Ето, вече не е крастав, а само малко пъпчясал, не кряка като озверял вечер пред прозореца и, а само мълчаливо и незабелязано лови мухи и комари, в полза на старата госпожа. Даже е спрял два блока на Ябълчената Елексирна Централа (ЯЕЦ), от която гадинките в басейна на госпожата се ужасяваха, че при повреда ще ги залее с ябълков оцет. Дааа – много компромиси бе направил жабокът, само не и най-главния: беше си останал жаба. Жаба – малка, зелена, гнусна, пъпчива (явно бедна) жаба. Умна, ама жаба. Яде мухи, може да кряка, и нищо повече. Не бе златна угоена рибка като мистър Ценатирб, не бе тлъст и лъскав шаран като мосю Зуцнарф, или богат дебелогъзест сом-работяга като хер Цемен. Да не говорим за прекрасните госпожи от басейна, от които най-известни в блатото Инаклаб бяха двете белопухени и руси гъски Икдевш. Въобще, този зелен жабок не ставаше за нищо. Нищоооо...ааа ... – не!

“Можеше и да става за нещо!”, хрумна и внезапно на старицата. ”Ще лови мухички и комари и ще ни плаща за това. Все пак това е храна за него.”

Оказа се, че жабокът е съгласен. Тогава госпожа Апорве премина в ново настъпление. Ще му продаваме винен оцет – той и без това е спрял ЯЕЦ-а и няма достатъчно ябълчена благина. Още – ще му продаваме блатна вода – първо ще я изкупим евтино, а после ще му я продадем скъпо. Евтино – защото жабите имат много вода, а скъпо, защото като я изкупим цялата, те ще останат без вода, а не могат без нея.

И така разговорът придоби нови – делови и конкретни – измерения: или както казват в този случай: говорят това, което не мислят и не мислят това, което говорят. Едната страна (по-старата) си правеше сметки, сякаш имаше филологичен закон, че “жаба” и “слуга” са една и съща дума. Другата страна (по-зелената) си мислеше за чистата топла безплатна (на пръв поглед) вода в басейна.

Накрая се разделиха с обещания да се видят на тържественото парти в басейна. Жабокът си заподскача към езерото през тръстиките, съпроводен от покровителствено-презрително-нежен поглед на госпожа Апорве. Всъщност, тя вече не гледаше на него като на беден жабок – даже някак си и се струваше, че нещо блести на врата му от слънчевите лъчи: нищо чудно да има и златни жаби в приказките, въпреки че тя не бе чела за тях.

А жабокът вървеше важно в такт на тиктакането на новата си придобивка – златният часовник на госпожа Апорве. Какво да се прави – Икснаклаб навици – не се забравят лесно, даже и след такива плодотворни преговори.

Тих Южен Европеец

(Хит Нежю Цеепорве)

[ това е фейлетон от брой 4 на списание “Коснос” http://www.kosnos.com/ ]