Преболя ли те болката иглена?
От конците съши ли душата си?
Върху бялата същност замига ли
онова дълго чакано вятърче?
Цветовете преляха ли раните?
Всяко ъгълче нежно приглади ли?
Ти ли пръсна зелено в поляните,
та усмивки по тях са насядали?

Предусещам страстта на глаголите,
тайно вплетени в кичести подлози -
окъсяват безмълвно крачолите
на родени с ръката ти образи.

Само...малко е тъмно небето ти
и звездите са странно заоблени...
но приемам ги за междуметия
на сърцето, бродиращо гоблени.
 

Подире ти разкаляният път
от стъпките ти малки локви ражда.
Окаляна си, но не ще се спрат
с милувки и любов да те обсаждат.
Лицето ти е като на война –
изписани са веждите със сажди,
очите - посинени езера
а устните противника обграждат
с червена кръв, намазана по тях.
Дали да те превзема имам сила?
Или ще бъде мой пореден грях,
преди сърцето ми да си разбила,
да те пленя, и, като на война,
да те осъдя и да те помилвам?
Застанеш ли на моята страна,
не ти е нужно повече червило...
 

Прости ми днес –
до утре ми прости,
езичнице, за моя мъжки Бог!
В очите ти безумен гняв блести –
изгарящ, по езически жесток,
изпива в мене всяка свобода
и иска поривът ми да е скрит!
Езичнице...Не знаеш, за беда,
че моят Бог от тебе бе открит...
Разгулния си гняв от вечерта
недей за своя вяра да обричаш.
Изчакай тъмнината на нощта –
на светло ще говорим за поличби.
На сутринта, разпуснала коси,
ти пак ме погледни под вежди гъсти –
дори и днес езичница да си
аз утре пак пред теб
ще се прекръстя.
 

Светлолика, аз искам да спя.
Не огрявай очите разплакани.
Ако вечно срещу ти вървя,
няма нашата нощ да дочакаме.
Ако винаги светиш във мен,
как пътека към теб да намеря?
Казваш, аз съм за тебе роден...
Ти за мен си два пъти родена!

Но сега, като мъдра луна
остави ме за малко на тъмно.
А когато аз сам разбера,
че ми липсваш, когато се стъмва,
ще те търся сред всички луни
и във нашата нощ ще те викам.
Мойте слепи очи целуни –
няма пак да заспя,
Светлолика...
 

Сънувах стих. Стихът бе тъй прекрасен,
във него чувах плясък на вълни,
луната грееше над пътя ясен,
живеех в най-безгрижните си дни...
Не исках, не пресмятах, не умувах,
не търсех нещо малко по-добро.
Не се измъчвах и не се преструвах
на вярващ във Адам и във ребро.
Живях така, насън, известно време,
от щастие несвойствено пленен,
и както става с чувствата големи,
избягаха на сутринта от мен
и дните ми щастливи, и вълните,
и върнах се в житейския вертеп.
Луната бе зад облаците скрита,
а пътят – раздвоен.
                                 Сънувах теб.
 

Намерих те - прекрасна и отчаяна
лозница, крехкото стебло извила.
Под сянката на листите изваяни
се приютих - от твоя сок да пия.
 

Приседнал на пръстта животворяща,
посегнах да откъсна чепка младост.
Ти клонки сведе, и с мъзга кипяща
на устни жадни подари ми сладост.

...
Годините вървят, лознице млада,
и жаждата за теб във мен е същата.
Но вече сокът ти не е тъй сладък,
а в най-доброто вино се превръща.
 

Малки боси крачета очакват
да притичат след мен - също бос.
Куп въпроси следите разплакват,
породени от онзи въпрос,
незаслужено, жилаво лепнещ
хляб, омесен от лошо тесто.
Даже силна душа ще се сепне,
щом въпрос я прониже - “Защо?!”...
В здраво тяло проникнала пика –
къс заострено черно сърце,
не очаквам смъртта многолика
от живота да вдигне ръце.
Искам само душата ми в кръпки,
отговорила свойте въпроси,
тя да вземе, а в моите стъпки
да притичват крачетата боси.
 

Стоиш над мен заоблена и вечна -
притихнала, притворила очи,
заминала нанякъде в предвечното 
мълчание - усещам, че горчи
във теб онази мисъл неродена,
за мъртвата под камъка трева -
стои самотна твоята морена
насред света ми, свел под теб глава.

Не си над мен единствено, когато 
под сянката на влюбени треви
годините, отминали без лято
наливат в теб дъжда, и той кърви
и стича се по впитите ти пръсти
раняващи земята ми до кръв,
а бурите, посяли в мене кръстове 
са твой последен пристан, спомен пръв...

Във този миг неистово те искам
отново, както някога...преди...
и съм готов отново да разплискам 
за теб поляна в своите гърди,
но пак да галиш с камък изморените
треви, а аз да мога със ръце
отново да докосвам сред морените
една любима – твоето сърце.