Чезнат белите пързалки
и мъгли и ветрове.
Идат с песни пойни птички,
оживяват лесове.

Всичко за живот се ражда,
зеленее и цъфти,
и в душите ни поражда
светли радостни мечти.

Пролет, пролет, съживяваш,
обновяваш всичко ти,
и с вълшебство ти създаваш
невидяни красоти!

Тъжна есен пак пристига,
с локви, кал и пустота.
С ярост вятър зъл раздига
пожълтелите листа.

И небето - тъжно, мрачно, 
почерняло кат' пръстта,
сякаш предложение брачно
не прие му есента.

Хладен дъжд неспирно чука
и набива мисълта,
че навред с печал и скука
ни обгръща есента.

Аз, скъпа, винаги ще те обичам!
Знам, без теб светът е смъртна пустота.
Живот не мога туй да го наричам,
щом ми липсват твоят дух и красота.

Без теб и радостта си ще загубя.
Крепи ме обич до сетния ми ден.
Аз пак тъй и тогава ще те любя,
че във зимен мраз ти слънце си за мен.
 

Ний вървим с теб край смълчаните хижи
- в мрака вятърът тихо рони листа.
Аз, забравил, свойте делнични грижи
за моята обич ти нежно шептя.

Чело, обронила морно в гърди ми,
ти се вглеждаш мила, унесено в мен
и питаш гальовно "Дали, любими,
ще ме любиш тъй и в печалния ден,
когато моята есен настъпи?"

Моят свят е светът на хубавата книга!
Този свят е за мен моята първа любов,
за която времето никога не стига
и нощите в дни превръща вечният и зов.

Защото тя силите си черпи от живота,
и като него силна, жива е навеки.
Избранница е тя на сърцето ми с вота
и води ме по неизбродими пътеки.

Тъй ние ще останем с нея неразделни.
Жадно ще пия от извора и с наслада.
Ще облитам с нея простори безпределни,
от мъдростта и ще се уча за награда.
 

Когато мен веч няма да ме има,
за живите животът продължава
 - и за тебе също, моя любима -
но любовта към мен жива остава.

И моят лик, в децата ми претворен,
на всички ще напомня - дал съм нещо
на света красив, от Бога сътворен.
И тебе, скъпа, любил съм горещо!