До извора с вода игрива
край незабравки гълъбови
очите ти откраднах самодиво
- топлите, жълъдови!
До извора с вода ленива
между глухарчевите стръкове
косите ти откраднах самодиво
- кестенявите , букови…
До извора с водата жива
под лешниците необелени
ръцете ти откраднах самодиво
- белите, сърнелени!
Във извора сълза изстива
Очи в очи, коси в коси, ръце в ръцете ми
Сърцето ми открадна самодиво,
сърцето ми!

17 ноември 2006 г.
 

Навлякло зимна кожа
безрадостно поле
над него вдигнат ножа
на птичите криле!
Те режеха със писък
самата сивота 
на купола умислен
надвиснал над света!
Но ето по нататък
и второ петънце
поело пътя кратък
на своето сърце,
то бърза да догони
самотния летеж,
искри да сложи нови
във утринния скреж.
……
Над бяла, зимна кожа
над светлото поле
два малки птичи ножа
отваряха небе!

16 декември 2004 г.
 

Принцесо, недей убива трубадура, 
той няма никаква вина, 
че не е принц, ала обича до полуда 
една капризна и взискателна жена. 

Той не е принц, но благородно 
главата на дръвника ще подложи, 
за да остане чисто и свободно 
за принцовете твойто ложе. 

Всред веселите пирове, едва ли 
сълза за него ще отрониш. 
На времето във сладките капани 
ти своите мечти ще гониш. 

Но самота, ако във тъмното те хване, 
недей плачи, ти само го повикай. 
Единствен верен, той ще ти остане 
и в мрака тихо ще ти тананика: 
"Принцесо, недей убива трубадура"

8 юни 2004 г.
 

(на всички останали под върха)

Вятърът звезден ще свети
върху лицата ни черни,
ще удря със сняг и планети,
ще хвърля миражи последни.
И с остър резец ще рисува
в предпазния щит на очите,
камъка светло бленуван,
онази скала над скалите.
Към нея със стъпка нелека
напред, напред и нагоре
чертаеме крехка пътека
към покрив, за всички отворен!
И там ще ни чакат звездите
и там ще ни чака всемира…
Навярно така е с мечтите,
по-лесно така се умира!

1 март 2007 г.
 

Когато по пътеката вървяхме,
(на диви ягоди дъхът
и на сърна викът)
щастливи бяхме.
Когато викахме и пяхме,
А във нощта прохладна
Изпито беше виното отдавна
-Щастливи бяхме!
Когато уморени под звездите спахме
не чухме вятърът наведен над реката
как нежно шепнеше във тъмнината:
"Щастливи бяхме."
Когато сутринта разбрахме,
че вчерашното ще потъне във забрава,
дори тогава, да дори тогава
щастливи бяхме!

4 юни 2004 г.

Когато чужди богове в главата ти витаят,
които с чужди мисли моя свят
опитват се да обладаят…
живей със тях "богат",
но не посягай към сърцето.
Във твоя сух, равнинен град
нима си виждал ти морето,
нима треперил си от хлад
на ледника под върховете?
Нима си посадил поне една
красива орхидея,
във черноземната бразда
на своя земен ден?
Така си я загробил,
че даже да не вярваш в мен
измисленият тропик
е студен!

8 юни 2004 г.

За някаква мисъл, цинично безвредна, 
отсъди съдът ми, че имам вина. 
Дотича палача с цигара последна, 
с последното вино, с последна жена. 
Преди да опитам въжето ти здраво, 
палачо разумен от мене узнай, 
цигари не пуша, а вино-направо 
самотен не пия, дори в своя край! 
Не дей ме разсмива с "жената последна", 
жената е "първа" от мен запомни, 
след бялата риза,в смъртта ни поредна, 
тя идва тогава и всичко мени. 
Отново духът хайдутува свободно, 
отново безчинства, отново греши. 
Съдът е готов и въжето оловно, 
отново пристяга, отново души. 
Жената тогава отново с усмивка, 
повдига ни леко и ражда ни пак, 
и няма умора и няма почивка, 
и винаги чака на нашия праг. 
Вратата отваря и масата слага,
не пита за нищо, не иска залог, 
до тебе спокойно във тъмното ляга 
до другите смърти, до другия гроб.

13 март 2006 г.
 

Изгубил съм горчивината,
когато
очите ти блестят за друг.
Сърцето ти - камбанка в злато
издава светъл звук.
Макар неискана тъгата
по-силен прави ме дори…

Изгубил съм горчивината,
когато
подменяш ме със своите мечти.
Знам нежността ти непозната
като свещичка в тъмното блести.
Макар неискана тъгата
по-силен прави ме дори…

Изгубил съм…Аз губя себе си,
когато
уплашено се луташ във нощта!
Останеш ли със самотата,
не мога да си го простя!
Без никого във твоите дни,
ревнувам те от теб самата
и слаб съм! Разбери!

19 май 2005 г.
 

Под зелени облаци в черно небе.
газейки бяла трева върху синя пръст,
крещейки "да!" и "не!" -
самотник носи своя кръст.
Той няма право да заплаче
и без каишка, вместо мъка
едно бездомно псе си влачи
през хорската презряна скука.
И то като усмивка мимолетна
играе с кокалчето на душата,
като една храна последна
преди да дойде пустотата.

5 юни 2004 г.
 
 

Тя е усмивка за нощта,
като луна във звездния безброй.
Прекрасен сън си има тя:
Един далечен  Илинойс.
Тя помни езерните брегове
на заливи изпълнени с покой
Тя пази още залезно  небе
над тих, далечен Илинойс.
Едва ли ще я впечатля със Стряма
със вирове пресъхващи от зной,
в съня й все ме няма ,няма..
далечен ми е Илинойс.
Понякога сънува Ниагара,
Понякога мечтае си за дом…
Аз имам си Калоферско Пръскало
и…
“green, green grass of my home”

11 февруари 2007 г.

През просеки, гора, поляна,
река, поточе, изворна вода,
дотича запъхтяна
над Черни връх звезда.
Аз знам че уморено
ще трябва да поспи,
но искам най-смирено
да я помоля: “Прочети!
Написах днес прилежно
за моята любима
туй стихче малко, нежно…
Ти занеси го. Нека да го има.”

19 декември 2006 г.
 

Във тази нощ.
един от нас,
приседнал до потока,
переше бялата си риза
и плачеше на глас.
Спокоен беше вторият - лежеше
и във звездите гледаше унесен.
И третия не спеше -
подсвиркваше си песен -
синджирчето безгрижно си въртеше.
Четвъртия, над кремъка надвесен,
наплюнчил камъка, заточваше камата.
(страхливец беше
боеше се от тъмнината)
а този, който беше седнал скришом
под светлината лунна,
го чувах как полека пише
молитва, драма
или песничка безумна.

Луната нека е свидетел!
във тази нощ
един от нас
броеше тридесет монети!
…не бях ли аз?

1979 г.
 
 

  Коледно пожелание

Звъни звезда!
Kамбанка златна -
във черното следа.
И нека тя стократно 
да ти дарява радостта, 
че всичко пак е бяло,
че има чистота,
че може от начало
да завъртим света.

25 декември 2006 г.