Сгушена кротичко аз си лежа.
Моята дружка отново държа.
Ред подир ред от нея чета.
Чрез книгата научавам много за света.

Колко съдби, тъга и болка горчива
мойта другарка нежно побира.
Чрез наниз от буквички черни
разказва ми тя за героите нейни.

Четейки я, в друг свят аз политам
и всички реалности моментално омитам.
Пренася ме тя в незнайни страни,
където се срещам с различни съдби.

От нечия нейна геройска душа наранена
в моите очи проблясват сълзи.
Чувствам се също и аз накърнена,
мъката на героя и в мене пълзи.

От страница на страница тъй аз летя,
чрез книгата научавам много за света.
Но ето, че настъпва на книгата края
и аз заживявам отново в безкрая.

Ето го отново сам.
Стои пак безжизнен там.
Над главата му отново е мъглата.
Погледът му гледа жадно към иглата.

Тръпне цялото му същество-
нужно е съвсем малко вещество.
Иглата прониква дълбоко в плътта.
По вените му бавно стича се смъртта.

Няма я вече сивотата.
Успокоена е душата.
Ето я отново жадуваната красота,
която за него е мечта в реалността.

Така чрез веществата той крепи се,
но животът му бавно руши се.
Той опита просто така, не и не разбра
как чрез зависимостта си от това умря.

Защо тъй той реши-
сигурно и бавно да се самоунищожи?!
Може би нещо му тежи,
но не чрез дрогата е начинът проблемите си да реши.

Толкова си мила, но толкова кратка.
Сякаш си изпратена като колетна пратка.
Но тя те пресреща и попадате в схватка.
В тази жалка борба нямаш и малка отплатка.

Тя е толкова слаба, но неописуемо силна.
Хватката нейна ти причинява мъка обилна.
Опитваш да бъдеш нормална, цивилна.
Но не спираш да плачеш- ти си безсилна.

Попадаш в захвата на две груби ръце.
Насреща се зъби едно посивяло лице.
Тя ще изтръгне твоето младо и живо сърце
и ти ще ридаеш като малко дете.

В таз безмилостна борба погубената е една-
желаната вечна мечта-ти- Младостта.
А другата с охота отнема радостта-
с бяла приведена глава иде Старостта.

Дрогата - това е психотропно вещество,
което упоява всяко живо същество.
Защо е нужно към нея да се пристастим
живота си да променим?

Но как ще го променим? -
Ние ще го унищожим.
Живеейки в своя розов свят,
причиняваме на близките си ужас, страх и глад.

Крадем ги, лъжем ги, понякога не спим,
за да си набавим доза хероин.
Прибягваме към дрогата предимно от изкушение,
но без да осъзнаваме, че от нея няма спасение.

Веднъж пристрастиш ли се към отровата -
скоро умираш и си отиваш.
Това е то дрогата -
друсаш се кратко, а после загиваш.

Отглеждайки отровата,
някой хора трупат пари,
но без да ги интересува,
че съсипват човешки души.

Наркоманите също са хора,
но със съсипани живот и младост.
И това- благодарение на отрова,
Причиняваща единствено тяхната радост.

Откажи се от дрогата
Още преди да си я опитал и сам да си се съсипал.
Нека кажем “не на дрогата”
и се преборим всички заедно с отровата.

Като волна сърна в гората,
ранена тежко в душата,
ти ме погубваш, Любов.
Никой не чу моя зов.

Делата са веч мъчни и смешни.
Словата- горчиви и тежки.
За тебе аз скитам, пълзя и се моля?!?
Ах, моя неволя...!

Разбито, сърцето още обича.
Дори по-силно бие, търси и тича.
Изморено, не спира дотук-
макар захвърлено като боклук.

Душата му казва “Прощавай”.
А то е покварено от някой злодей.
Болка и мъка горчива протичат.
По скулите бледи сълзи се стичат.

В тез окови железни, но нежни
Попаднах в безкрайните бездни...
Любовта ме обсеби – красива,
една свободна горска самодива.
 

Ето ме отново пред белите листа.
Тук съм да излея своята душа.

Ето, че отново съм сама и вътрешно скърбя,
Попаднала в клопката на любовта и неразбрана от любимия.

Обичах го, но той не ме разбра.
Остави ме така да тъна в самота.

Душата ми отново стене,
допуснала сърцето ми някой да отнеме.

А то, сърцето ми, скърби,
че не успя да го покори.

В хлътналите орбити на моите очи
все напират горещите сълзи.

И така стоя- потънала отново в самота,
мислейки си колко кратък е живота и как близо е смъртта!!!

ТЯ беше млада и силна.
ТЯ беше красива и умна.
ТЯ беше усмихната и бодра.
ТЯ беше скромна, но горда.

Бе някак особена, понякога странна.
Ядосана - бе твърде гадна.
Не мислеше много за своя живот.
Бе отдадена да помага на останалия народ.

Обичаше всички и ги разбираше.
Изповядваше терзанията на техните души.
За другите ТЯ направо умираше,
но не мислеше как собствения й живот се руши.

ТЯ бе сред толкова хора – цяла тълпа,
но душата й беше сама.
ТЯ живееше просто така – 
това бе начинът,който ТЯ сама си избра.

Такава бе ТЯ,
но никой не я разбра.
Цял живот живя в самота
и самичка си умря.