Отдавна, много отдавна...

      Тази сутрин се събудих със странно чувство на празнота. Нещо, някъде, някога се губеше. Започнах да прелиствам страниците на краткия ми живот, но иначе така изпълнен със силни моменти, повечето от които лоши, но все пак силни... И изведнъж съзнанието ми извика един познат, но отдавна забравен образ.

      Отдавна, много отдавна Червенокосото момиче успя за съвсем кратко време да влезне в сърцето ми. Спомням си я много добре: плътни устни, бели малки и педантично подредени зъби и красиви очи. Ах, какви очи само! Големи, сини, изразяващи всяка една емоция. Очи, каращи те да потръпваш. Даже сега, когато виждам погледа й в съзнанието си, леко потрепервам.

      С нея се сприятелихме мигновено. Аз вървях по коридора на тогавашното ми училище, обяснявайки нещо маловажно на някой си, когато зад гърба ми някой подхръли нещо шеговито. Не я познавах, виждах я за първи път. Каза, че била нова тук и това ме подтикна да я поканя да се пошлаем заедно след училище. Обичах нови запознанства! А и човек винаги има нужда от поне още един приятел. Така започнахме нашето приятелство. Без много думи. Изкарахме няколко прекрасни години, в които вършехме куп щуротии. Много плакахме, много се радвахме, много живяхме. Един ден тя просто изчезна от живота ми. Не страдах много, защото го предусещах отдавна. Тя беше започнала да пристъпва общопиети за мен принципи и с това малко по малко се отдалечавахме една от друга. И така до денят, в който я видях за последно. Оставих това приятелство в миналото. А и нищо трагично не се беше случило. Поредната банална история за приятели с предвидим изход. Минаха няколко години, в които не си спомнях много за нея. Живеех живота си по старо му, но с ново училище, с нови приятели, с нови възгледи. Старият нов живот...

      Една сутрин се позвъни на вратата. С отегчение оставих прането, проклинайки късметът точно сега да ме прекъсват. Беше тя. Гледах я няколко мига докато успея да възприема визуално новия й образ. Нямаше и помен от сладкото и весело Червенокосо момиче, обичащо да се смее. Рубинената й дълга коса сега беше късо подстригана и изгоряла. Устните й бяха сини, а очите... Очите й бяха така безизразни. Гледаше ме изцъклено със стъклен поглед. Успях да смоталевя някакво „здравей” и я поканих вътре. Тя с бавни и криви стъпки се отправи към дивана и с движенията на побеляла старица се отпусна изморено. Идваше за помощ. Беще нервна, даже отблъскваща. Червенокосото момиче имаше съвсем точна диагноза. Диагноза „наркоман”. Опитах се да поговоря с нея, но тя трескаво започна да чупи пръсти в опит да ми каже, че тези думи вече ги е чувала и то неколкократно. Не искаше приятелство, нито прегръдка или мили думи. Беше тук, опитвайки се да се домогне до поредната доза. А може би последната... кой знае?! Минаха около два часа, след които тя вече не бе на себе си. Нямах избор... или може би имах?! През това време баща ми спеше в съседната стая. Молех се да не се събуди от виковете и шума на падащи предмети. Да, нямах избор. Поне не точно сега. А и ако не я закарах аз до така мечтания оазис на дрога, тя щеше да намери друг начин да се домогне до там. Рискувайки много, взех ключовете от колата, стара руска кола, и тръгнахме. Наложи се да я придържам, защото едвам ходеше. Изцъклена, тя се тресеше цялата. След пет минути стигнахме квартал Изгрев. Погледнах я мълчаливо. Студена пот избиваше по челото й , а бледото й сиво лице ярко контрастираше с цвета на косата й. Беше време. Стана бавно от седалката, излезна приведена и ми благодари. Каква ти благодарност?! Това не беше приятелска услуга. Гледах я как се скрива бавно в уличката. Не исках и да си помислям какво я очаква и какво е готова да направи. Прибрах се вкъщи с доста тягосно настроение. Чувствах се ужасно виновна, а може би и наистина бях...

      На другата сутрин станах както обикновено. Механично си направих кафе и взех да преглеждам вестника. Червенокосото момиче беше на първа страница. Беше паднала на земята в една локва, а някакъв полицай й беше дръпнал косата, за да й се вижда лицето. Заглавието: „Отново разбиха канал за наркотици и проституция”. Не беше мъртва... поне засега.

      Повече не я видях...
 
Автор: Д. Мавродиева