Щом думите стопяват свойте смисли
и няма в тях едно първоначало,
и всичко е мълчание и писък
в една река и тръгнала, и спряла,
тогава сме така дълбоко близки
с мехурчетата, плаващи в потока,
с тревите зад очите ни разлистени
и със звездите утринни и кротки.
И не е странно лятото през зима -
главици детски в дворове, че реши
и зимата, която с лятно име
узрява върху черните череши.
Това е само дъх от тишината,
в която се превръщаме и ние,
поели с устни глътката, която
напомня, че от извор общ я пием.

Капе сол по пътеката,
преди малко съвсем захаросана.
Хвърлям млечка
по млечния път
на ръцете си. 
И със тези ръце
ровя в купчина сгърчени кости.
Сбирам порции думички-
капки от кръв
за сърцето си.
От очите ми сухи
се вият пътечки размислени
сякаш тук съм дошла
като в Лоно на пясъци мъртви,
а е време за оран -
дълбока, тревожна и истинска,
за да вдигне полето
висока пшеничена църква!
Но къде ли са взряни душите ни-
в ада на Нищото,
във хронични илюзии
мият се - все белоноги
и пропускат навярно
сами да приготвят огнището,
дето хлябът е вкусен,
защото е месен от Бога.
 

Всичко знам. Виждам всичко.
Днес се казвам Мария.
Не онази, която зачена Исус.
А онази, укрила кръвта Му във виното,
за което,говорят, било с рядък вкус;
за онази, която, богата на древност
тишината смутена
дъх на пясък сънувала.
Имената са много,
а с надежда и ревност
пазят нея от храма на очите Му влюбени.
Днес се казвам Мария, която премина
през голготи и клади в небесен обков.
Ту подхвърляха камък. Ту разливаха вино.
Ту въздигаха стълб. Ту разравяха ров.
Не обети са нужни. Няма смисъл от пози.
Просто миг на докосване със въздушна игла.
Аз съм тази Мария - сред храстите розови,
дето само Мария всъщност не е била.
 

Навън от мен ли беше тази бездна
и този плет от корени и лишеи!
Огънах се като навехнат глезен
по голия отвесен гръб на дните.

Сега стоя сред кладенец. Предесен
на охрени целувки ме отпива.
А лятото немее вътре в мене
смекчено и по детски доверчиво.

Покълва слънце в сянката на камък.
През кръста в мен нахлува светлината.
И болките си тръгват неочаквано,
превърнали ме в цъфнало разпятие.
 

Душата ти е остров
в морето от космически илюзии.
Аз тръгвам с лодката
и северните чайки...
Достигане - каква далечна дума,
прохождаща със слънцето!
Навярно ще те дръпне вятърът
за дрехата,
когато те целуна.
Там някъде в незримото...
Платната се заплитат при докосване
и могат да се спрат със вик
на дъното.
Завръщането ще е невъзможно,
а залезът ще плува под водата.
Така е хубаво
безкрайно да пътувам
към твоите небесни очертания
и да съм само малка част
от тихото очакване
на утрото,
когато в песъчинка по окото ти
ще се позная
и ще се препъна.
За да разказвам после за морето,
за северните чайки

Нека се опразним от метафори!
Една едничка истина да свети!
Дано не заприличаме на лафове,
записани на някоя салфетка.
Дано не бъдем някакви подобия
на речници по звукооцеляване.
Да можехме да се себенадмогнем
така, че да изхвърлим щедро плявата
на нашите души - опитомени,
но вярващи все още в светлината.
Да стигнем свойте брегове навреме
без празни думи и изкуствен вятър.
Да можехме до края да сме честни -
отхвърлили последната преструвка.
Но не, за да изваем нова песен,
подписана със кръв или целувка,
а просто, за да имаме
очите
на малчугана в слога със коприва;
на малката кибритопродавачка;
на лятото, когато си отива;
на стареца надвесен над сеното
с брада от вековете пощръкляла;
на коленичилата вече порта -
децата ни понякога люляла;
на майката, когато се превива
като воал бръшлянен върху коша,
като весталка, бивша самодива,
останала сега без свойте нощи;
на милия, когато се зарича,
че никога не ще погледне друга;
на котката, която ни обича
със нокти; на ревнивата съпруга;
на храста - вперил вейки безпощадни
в косите - водопадащи възторзи;
на тигъра - в готовност да нападне;
на всички Малки принцове и рози,
да не остане поглед непосрещнат,
в пространството дори да е отправен,
за да запазим този свят човешки,
дори да се нарича богоравен!

Не живея във този живот.
Тук съм външно. Но вътре ме няма.
Планината напомня кълбо,
скрито в облак, 
а облакът - в камък.
Скитам там - в тази джунгла от плът
между вятър, вълни и дървета.
През решетки от мигли сънят
с мен пътува по въздуха светъл.
И разтворена в него трептя
като лист срещу вятъра пуснат.
Цветовете в слуха ми звънят.
Всъщност аз съм звука 
между устните.
И се чудя... все още какво
правя тук, преоблечена в тяло.
Вътре в мен съществува любов,
ала дрехата вече я стяга.

Затворих тъмното отвън.
И пуснах птиците във стаята.
В очите им сега е светло.
Луната се разхожда боса
и ни достига с поглед.
Две запетаи,
две усмивки полуостровни,
засрамени от радост
               ни повеждат
с клепалото на утринния вятър.
И тръгваме на пръсти по дъгата,
един за друг изплели цветни мрежи.
Залостена пред залеза вратата
предпазва ни от болка неизбежна,
преди да проумеем:
в светлината
най-трудно оцеляваме от нежност!