Опълченците на Шипка

11 август 1877

Нека носим йоще срама по челото,

синила от бича, следи от теглото;

нека спомен люти от дни на позор

да висне кат облак в наший кръгозор;

нека ни отрича исторьята, века,

нека е трагично името ни; нека

Беласица стара и новий Батак

в миналото наше фърлят своя мрак;

нека да ни сочат с присмехи обидни

счупените окови и дирите стидни

по вратата ни още от хомота стар;

нека таз свобода да ни бъде дар!

Нека. Но ний знаем, че в нашто неотдавно

свети нещо ново, има нещо славно,

що гордо разтупва нашите гърди

и в нас чувства силни, големи плоди;

защото там нейде, навръх планината,

що небето синьо крепи с рамената,

издига се някой див, чутовен връх,

покрит с бели кости и със кървав мъх,

на безсмъртен подвиг паметник огромен;

защото в Балкана има един спомен,

има едно име, що вечно живей

и в нашта исторья кат легенда грей,

едно име ново, голямо, антично,

като Термопили славно, безгранично,

що отговор дава и смива срамът

и на клеветата строшава зъбът.

О, шипка!

Три деня младите дружини

как прохода бранят. Горските долини

трепетно повтарят на боя ревът.

Пристъпи ужасни! Дванайсетий път

гъсти орди лазят по урвата дива

и тела я стелят, и кръв я залива.

Бури подир бури! Рояк след рояк!

Сюлейман безумний сочи върха пак

и вика: <<Търчете! Т а м о с а р а и т е!>>

И ордите тръгват с викове сърдити,

и <<алах!>> гръмовно въздуха разпра.

Върхът отговори с друг вик: ура!

И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;

дружините наши, оплискани с кърви,

пушкат и отблъскват без сигнал, без ред,

всякой гледа само да бъде напред

и гърди геройски на смърт да изложи,

и един враг повеч мъртъв да положи.

Пушкалата екнат. Турците реват,

насипи налитат и падат, и мрат; -

идат като тигри, бягат като овци

и пак се завръщат; българи, орловци,

кат лъвове тичат по страшний редут,

не срещат ни жега, ни жажда, ни труд.

Щурмът е отчаян, отпорът е лют.

Три дни веч се бият, но помощ не иде,

отникаде взорът надежда не види

и братските орли не фърчат към тях.

Нищо. Те ще паднат, но честно без страх -

кат шъпа спартанци под снагата на Ксеркса.

Талазите идат; всичките нащрек са!

Последният напън вече е настал.

Тогава Столетов, наший генерал,

ревна гроломно <<Млади опълченци,

венчайте България с лаврови венци!

На вашата сила царят повери

прохода, войната и себе дори!>>

При тези думи силни дружините горди

очакват геройски душманските орди,

бесни и шумещи! О геройски час!

Вълните намират канари тогаз,

патроните липсват, но волите траят,

щикът се пречупва - гърдите остаят

и сладката радост до крак да измрат

пред цяла вселена, на тоз славен рът,

с една смърт юнашка и една победа.

<<България цяла сега нази гледа,

тоя връх висок е: тя ще ни съзре,

а би бегали: да мрем по-добре!>>

Няма веч оръжье! Има хекатомба!

Всяко дърво меч е, всякой камък - бомба,

всяко нещо - удар, всяка душа - плам.

Камъне и дървье изчезнаха там.

<<Грабвайте телата>> - някой се изкряска

и трупове мъртви фръкнаха завчаска,

кат демони черни над черний рояк,

катурят, струпалят, като живи пак!

И турците тръпнат, друг път невидели

ведно да се бият живи и умрели,

и въздуха цепят със демонски вик.

Боят се обръща на смърт и на щик,

героите наши, като скали твърди,

желязото срещат с железни си гърди

и фърлят се с песни в свирепата сеч,

като виждат харно, че умират веч . . .

Но вълни по-нови от орди дивашки

гълтат, потопяват орляка юнашки . . .

Йоще миг - ще падне заветния хълм.

Изведнъж Радецки пристига със гръм.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,

спомна тоз ден бурен, шуми и препраща

славата му дивна, като някой ек,

от урва на урва и от век на век!

Иван Вазов

Пловдив, 6 ноември 1883

[ това е материал от брой 10 на списание "Коснос" www.kosnos.com]