Дъгата е кръгла, облакът рекъл
Тука отгоре колело ми изглежда
Само така грешно Човек я нарекъл
И мисли греховни у него навежда

Дъгата е наша, Слънчо пробляснал
С лъчите си мои смесвам вълните
От капките твои, Облак угаснал,
С топлина и влага изцеждам боите

Дъгата е моя, възразила Земята
С водата си своя създавам я земна
Напомня ми вечно тук за цветята
И тя величае Красотата нетленна

Какво е Дъгата, промълвила Луната
Изглежда ми сива във вечерна одежда
А денем не виждам, от Слънчо огрята
Дали да повярвам в що всеки нарежда?

Аризона, 2002 г.

В студеното небе блести
Луната - бяла и сияйна,
а край нея хиляди звезди
правят я красива и омайна.

Плахо те трепкат и блещукат
сякаш ще загаснат на часа,
и с това ни те подсещат
за Смъртта и Вечността.

А загледаш ли се дълго
във наглед Студената Луна
ще разбереш от лицето кръгло
че тя мени се като Истинска Жена.

Аризона, 2002 г..

Ти си нежно Цвете в полето
- засмяно и красиво творение.
Ти си трепкаща Звезда в небето
- прекрасно нощно видение.

Ти си аромат на майска роза
- ухаещ дълбоко в сърцата.
Ти си златен цвят на мимоза
- блеснал от храст в гората.

Ти си малка светулка игрива
- изгаряща в топлите нощи.
Ти за мен си бяла самодива
- гостенка на сънища нощни.

Аризона, 2002 г.

Косата си с цветя посипала
боса рано стъпваш по тревата
и свежестта на Утрото опитала
по Теб блестят сълзите на росата.

Слънчеви лъчи играят в косата Ти,
хладен въздух нослето целува,
вятър игрив замята полата ти,
и иска да играе и с Теб да палува.

Реката бистра очаква плътта Ти,
русалките там са от Теб засрамени,
а аз предрешен ще зърна голата ти,
с духовете от гората, от Теб изумени!

Аризона, 2002 г.

Кръв в сърцето тъжно бушува.
Болка в душата ридае и стене.
Умът измъчен денонощно тъгува.
А Черна Мисъл над мен тегне!

Като Хъш Немил-Недраг живея
захвърлен в пустинята жарка
и Живота си напусто пилея
забравен от Родината-майка.

И с кого най-напред да се преборя
със своите? - роби или палачи -
първите да прогледнат се зоря,
от вторите жална майка плаче.

Как на Народа си да помогна
като помощ не желае и не иска.
Как глупците с думи да затрогна
та Народът Свободата да поиска!

И колко е трудно свои да съдиш
- разум да даваш на равни на тебе.
И колко е лесно човек да прокудиш
от Родна Земя, Пла`нина и `небе.

А как бих желал там на Редута
повален да бъда от чужди душмани
Сърце да загубя в битката люта
и посечен да съм от извити ятагани.

И тогаз Сърцето леко ще запее.
Умът спокойствието ще си получи.
Болката с кръв ще се засмее -
прогонвайки мислите черни и люти.

Аризона, 2002 г.

През гората вървя
и слънцето грее,
с Учебник в ръка
и сърцето ми пее.

Към Храма запътен
и със мисли леки
в светът Ти мътен
ще прокарвам Пътеки!

Тих Химик
 

Във пек и зной на мойто Лято
предвкусвам ясно Есента:
красива, шарена и многоцветна
- със болките си иде тя.

Дано е мъдро търпелива
а не наивна като Пролетта,
коят' край мен премина
със уханието на цветя.

И ето Есента ми иде,
а аз сред пищната гора
Цветя отново търся
с химери в моята глава.

А знам, че Зимата е бяла,
кристално чиста и студена,
и Душата ми в нея е умряла,
преди гибелта си да приема!

Аризона, 2004 г.

Град вековен и състарен,
с улици сенчести и тесни
град, където аз съм роден
и проходил стъпки нелесни

Град с Тепета си гранитни
Като момини гърди издути,
и с постройките си монолитни
с разкъртени стени и улуци

Град, разсечен от Марица,
опасана с мъхести тополи
и наредените като в редица
смешни каменни мостове 

Град, сега без гордост и душа,
изпълнен с бедност и разруха.
С амфитеатри, обрасли с трева,
подминати от тълпата глуха.
 

Щом си роб до гроб
сърцето не боли пронизано.
Напротив - става леко,
аленее кръв пред очите ти,
лепкава топлота опипва те,
дрямка те унася, болка няма...

И вече си свободен. Свободен!

И на Господ може да се смееш,
защото Тоз Циник не чувства,
няма кръв и плът, няма плам,
няма болка и страдание,
няма слабост, няма срам...

А ти, Човекът си ги имал,
пропит от грехове и страсти,
щастието си със шепи пил,
лошия късмет проклинал,
и така жив си бил!

Аризона, 2004 г.

С цветята рано сутрин да се будиш
и сънена да те стоплят слънчеви лъчи,
и усмихната в душата си да бъдеш
с полета на най-съкровенните мечти!

Сърцето ти с птиците да чурулика
в ритъма на любовните им песни в гората 
и погледът ми в тебе трепет да повика
напомняйки ти за любовта и красотата.

Усмивката ти от лицето да не слиза
изкряща с блясъка на топлите очи
и нека тя в сърцето ме пронизва
с магията на любовта, която ме плени!

Аризона, 2002 г.

С ножа перфектно къс по къс режа
от сърцето, което в кърви пулсира,
и спазвайки етикета (да отбележа)
с вилицата малки късчета от елексира
в жадната ми уста поставям леко
и се кефя на месцето меко...

А тя - останала без сърце изцяло
се вихри по сцената на живота
и къде със ум, къде със тяло
впряга жертви с на любовта хомота...

Тих Гастроном

Аризона, 2002 г.