В такива дни - 
объркали сезоните
и аз съм безсезонна. 
Като истина.
Безкрайно търпеливо е небето
и за очите ти е жадно. 
Превръща ме 
в подхвърлена монета - 
да се залъже някой гладен,
а после,
с учестено дишане, 
ме запокитва във дълбокото,
с илюзията за завръщане...

В такива дни -
объркали сезоните
и аз съм безсезонна като истина.
И точно толкова обичана.
 

Венците с тръните ще дойдат после...
Първо трябва да сме ги посяли.
Първо трябва дълго да сме постили
и ризите си до една да сме раздали.
Да сме нахранили приятели и враг 
с две риби и с хляба на душата си.
Да сме пречистили с обичта си свят
на чисто, за да могат...да ни дялат кръстове.
А после, да ни обличат като мисъл,
несмогваща да стопли, но горяща
конопената риза на тъгите,
до кръв протрила надеждата за щастие.
 

Когато се завръщам
с погледа на котка,
пирувала по чужди дворове
и лъщи в очите 
млечна ситост,
лятото във теб 
внезапно остарява, 
отлита 
с хвърчила прерязани
и ти се иска 
да анатемосаш
ония бледи вощеници,
сменили 
кладите по пълнолуние...
Но умират думите неказани.
Всъщност,
в думите неказани, 
умираме.
 

Не питай 
за съня на кактуса,
изсъхнал от очакване,
обрасъл с хиляди въпроси
все в търсене на точните.
Той някой ден ще се събуди.
Ще се събуди,
след сто годишно 
трупане на истини,
за да разцъфне 
пясъчната му мечта.
А ние?!

Децата ни оттатък 
учат математика -
числител, знаменател,
най-малко общо кратно,
за да се превърнат 
парченцата във цяло...
А аз, 
приседнала на кръстопътя,
търся общо кратно 
на мечтите ни.
 

Каква ти приказка?! -
Вървя по жълтите плочи
и се чувствам 
неудачно измислена.
Там съм някъде - 
зад предела на мислите -
повече чувстваща,
ненавреме разлистена,
неготова за зимата,
непростила на лятото,
че пак ме забрави,
неразумно усмихната,
на кръстопътя на чувствата
и отмина забързано 
без да спре на вратата ми,
а пък аз, непрактичната,
все го нося в душата си
и разказвам на вятъра
за белите сънища,
в които съм топла
и много обичана...
А после присядаме
в задънена уличка
да си кърпим усмивките
с преглътнати думички.
 

Познаваш ли 
дъха накъсан, 
на ония вечери, 
полягащи на рамото ни, 
да изплачат 
дневните си изневери?
Обещания и клетви, 
лежали дълго 
в скрина на душата ни 
и овехтели 
в очакване на точния момент,
превръщат се 
в капани за криле.

Понякога, 
най-страшна изневяра, 
е прекалената ни вярност.
 

Когато се разпадам 
на концентрични кръгове 
от стенещо очакване
наивно си мисля,
че вълните ми 
ще стигнат и до теб.
Ще те повика ехото 
на моите желания...

Исках да ти разкажа.
Да се похваля по хлапашки
за победата 
над дребните си страхове,
за жълтите сънища, 
от които се върнах -
все пак намерих причини
да изплувам във болката...
Животът отдавна не е приказка,
все едно колко вярваме в тях.
Сън бях.
А утре, кой знае - спомен?...
Зная само, че днес 
не ставам за спяща красавица.
Руша замъци
и през чужди дувари заничам.
Имам си своя мярка за грях
и горча 
като дълго отлагана истина.
И не се питам дали ми прилича.
Когато се уморя
да тичам по вятъра,
да кърпя глухарчени пориви
и да гадая облачни тайни
ще съм узряла да стана минало.
Днес концентрично 
те викам. 

Имаш ли се, 
докато рано сутрин
месиш питки за децата си,
а мислите ти са далеч, далеч
при някакво несбъднато начало,
при извор, който те желае 
и очаква да се измъкнеш 
от тинестите спомени за пълно,
разляло се през шепите на времето?

Имаш ли се 
в изтръпналите лунни приказки
взривяващи пред сън кръвта ти,
в кратките забежки на душата
при недозряли и тръпчиви стихове,
обръщащи наопъки очите,
за да се видиш - поне за миг -
разголена и цяла?

Имаш ли се
Във всеки камък, който си целунала
с еретичната молитва за безчувствие,
в обречен опит 
да изиграеш болката?

Имаш ли се,
преди напълно да си се изгубила 
във някого?
 

Някой отново разплиска душата ми, 
в песъчинки разпилян е сънят. 
Хрущят грапави мисли в главата
и поемам все така със стиха. 
Тишината се превръща в проклятие. 
Знаеш как е - бързо става, за миг - 
хвърлена дума дяла разпятие: 
"Да разпнем месията!" - крещи еретик. 
И покапва тежко мълчание, нямо ехо. 
Едничка болката дръзко пищи. 
Пак поемам далеко, далеко - 
самотни улици, рисувам следи… 
Не, не искам да бягам от себе си. 
От душата си кой би се скрил?! 
И обичам, не крия своите ереси - 
те са взор над страха душите ни свил. 
По туптящи, мълчаливи пътеки 
аз разравям своите истини. 
Неусетно помитам снежните преспи -
пъртина прави само, който върви… 
Тишината е прастаро проклятие. 
Знаеш как е - бързо става, за миг. 
Звънва струна - вест за ново зачатие - 
И съм въглен във вятърна шепичка свит…
 

…И все едно е
какво си кроила
в притихнали нощи
с взривени желания... 
Тишината
обримчва покоя
с пресъхващи извори
и напразно 
се молиш на вятъра.
Тоя нежен разсипник!...
Той може да пее 
и плаче,
може леко
да пролазва 
в твоята пазва, 
после с ледени пръсти 
да раздира плътта ти,
за да прокапват от там
отрезвяващи истини.
Може...
Но само птицата в тебе 
знае 
на крилете цената.