Битието, бидейки единно, тъкмо на тази основа се разпростира чрез много съществувания – и така потвърждава единството си. Не може битие, обхващащо “всичко съществуващо”, и то не как да е, ами в неговата истина, да съществува еднообразно, един вид “без фантазия”. Защото именно в многото и най-разнообразни съществувания битието потвърждава себе си, своето единство. “Битието съществува многолико” (Хайдегер). А забелязваме ли тази негова многоликост? Даваме ли си сметка за нея? Защото тя носи в себе си една велика за човека истина.

След като отчасти отговорихме на въпроса “Защо съществува съществуващото?”, сега трябва да се опитаме да проясним един друг въпрос: а как то съществува? Мога ли да разбера как съществува съществуващото? И кои са формите, в които се проявява неговата субстанциална мощ?

Вероятно трябва да се вникне по-внимателно в проблема за това кои са основните форми (начини) на съществуване, в което съществуващото изявява и потвърждава самото себе си. А пък след това трябва да се запитаме: как става така, че съществуващото свежда своето многообразие до няколко коренни форми? Изглежда, че без тях битието не може да изяви себе си напълно.

Най-напред констатираме, че съществуват всякакви “неща” (вещи, предмети, материални образования). Даденият ни сетивно свят е изпълнен, казано другояче, с всякакви тела. В своята съвкупност тези толкова разнолики тела обозначават т.н. “материално съществуващо”. Аз съм длъжен да схвана неговите особености. Като се замисля, ще установя, че нещата съществуват – и изявяват съществуването си – в и благодарение на движението, което, оказва се, е основен техен начин да заявят, че ги има. Да се проумее движението, да се опише изчерпателно – защото съществуват най-различни разновидности движение, съществуват много и всякакви движения – съвсем не е проста работа. След възникването на физиката тя се занимава с решаването на тези задачи по описание на движението и откриването на неговите закономерности.

След това установяваме, че форми на съществуването на нещата, в които то се реализира, са пространството и времето. Без нашите представи за пространство и време ние изобщо не можем да схванем какво е това нещо, какво е тяло или вещ. Великият Кант определя пространството и времето като субективни форми на човешката сетивност, благодарение на които тя успява да въведе ред в хаоса на възприятията, чрез които външното нахлува в съзнанието ни. Нещо повече, тези наши представи за пространство и време правят възможно самото възприятие: съзнанието прибавя представите за пространство и време към материала на сетивността и по този начин го организира, въвежда ред в него. По този начин ние разбираме как нещата се “разполагат” в пространството и времето. Извън пространството и времето нищо материално не може да съществува. Ето защо пространството и времето са субективните условия, благодарение на които съществуването на тела е възможно изобщо.

На тази основа по-нататък можем да се питаме за това кои са факторите на измененията в материалните структури. Установяваме, че взаимодействието между тях е един най-основен фактор на всяка промяна и изменение. При сблъсъка на телата те се трансформират, отдават и получават енергия, под действието на която пък се променят. Науките, които се занимават с изучаването на процесите в тази сфера на съществуващото, се наричат естествознание. Или природни науки, науки за природата. Природата е една величествена сфера на съществуващото като такова, в която то се проявява в цялото си великолепие – благодарение на това, че природата е обляна от светлина, понеже тя е така многоцветна, жива и динамична. Тази велика реалност, наречена природа, е предмет на изучаване от естествознанието. Но тя – което е още по-важно – е вълнуващ предмет на съзерцание и любуване от страна на човешкия дух, който именно в нея намира най-силни импулси за възхищение пред величието и могъществото на Твореца. И ето тук възниква оня вечен и коварен въпрос: сътворена ли е природата, или тя си съществува някак си извечно – бидейки основа на всичко съществуващо? Философското убеждение, че природата е началото на всичко, което се свежда също и до едно всеотдайно благоговеене пред природата, се нарича пантеизъм. А пък ония, които са убедени, че величавата природа носи върху себе си печата на Божието всемогъщество, сиреч вярват, че тя е сътворена, си имат свои основания за своята не по-малко възвишена теория. Всеки, разбира се, сам решава коя гледна точка задоволява неговия търсещ дух.

Ето едно най-леко разсъждение, което ни въвежда в същинския проблем. Това е един от най-коварните и фундаментални философски проблеми. Да се запитаме за тази цел така: може ли да настъпи движение и изменение в нещата без действието на движеща причина?

Всяко нещо, за да се движи, го прави под действието на движеща причина, намираща се извън него. Или благодарение на енергия, която е акумулирана в него, но пак под действието на различни външни въздействия и фактори. Движещото, от своя страна, за да се движи, също трябва да бъде движено, а пък това последното, изглежда, не може да го прави, бидейки в неподвижност. По тази логика излиза, че всяко тяло е движещо и движено, което води до една ужасна лоша безкрайност. Да се запитаме обаче за следното: не трябва ли да има едно най-първо тяло, което, само бидейки в неподвижност – защото, ако и то беше движено, това, което би го движило, щеше да е “още по-първо”, а това е недопустим абсурд! – движи всичко останало, сиреч целия свят? Онова най-първо и неподвижно тяло, което всичко движи, бидейки самото то неподвижно, се нарича вечен първодвигател. Такъв Първодвигател според разбирането на Аристотел – той пръв осмисля най-дълбоко тези зависимости – е Бог. Бог според това разбиране е вечна Първопричина на всичко съществуващо. Той именно е създал света, придал му е един първи тласък, а пък след това го е оставил да се развива по своите закони – по едни съвсем естествени, впрочем, закони. Затова е крайно глупаво, дори няма по-глупаво нещо от това да се пита: а кой, впрочем, е създал Бог? Защото, първо, по идея Бог е вечен, по тази причина той няма начало – нито пък край: Бог е вечно съществуващото, което само е причина на всяко друго съществуване. При Бог няма възникване и раждане, няма и смърт, затова именно е доста глупаво да се пита за начало на Бога, за това кой го е създал. Тия, които питат така, просто не си дават сметка, че нищо не казват всъщност. А пък след като Бог е най-първото, то логиката изисква да признаем, че няма по-първо от него, което пък да го е създало. Това, което е вечно, е несътворено, напротив, тъкмо то всичко е сътворило – и непрекъснато твори, поддържайки великолепието на така многоликата природа.

Разбира се, тази концепция изглежда доста съмнителна хипотеза за материалистите. Тези последните, впрочем, много често се представят твърде зле в тази област, в областта на мисленето, понеже често изричат без смущение всякакви абсурди. Техен “бог”, впрочем, е материята, като единствената им грижа е да лишат своя бог от дух, именно от онова, което така силно ги дразни може би тъкмо по причина на това, че са изцяло лишени от него. Материалистите даже нямат и онази възвишеност, която е характерна за пантеистите, които, обявявайки природата за свое божество, не я лишават от дух, от красота и от белези на светостта. За материалистите, които претендират да са “реалисти”, не запитвайки се, впрочем, даже за това какво по принцип е реализмът, всяко движение е самодвижение. И те се мъчат да докажат, че движение и енергия са едно и също нещо. И понеже материята е изпълнена с енергия, то на тази основа лесно се доказва, че там, където има енергия, като израз на това идва движението. Не им хрумва, че теорията за самодвижението доста наподобява приключенията на онзи смешен барон Мюнхаузен, който претендирал, че сам може да извади себе си от блатото: просто като с ръце се издърпа за косите! Когато пък някой им каже на нашите материалисти, че енергията, за която те говорят с такава любов, е просто проявление на онзи източник на всяка енергия – Духът, Бог – тогава те, милите материалисти, просто остават с широко отворени уста.

Да продължим нататък. Да се запитаме: а може ли живата природа да се разглежда като особен вид (род) съществуване? Как да разбера онова, което задава нейната същност: животът? По какво живото се различава от неживото? Може ли животът да се “самозароди”? Може ли от неживото да възникне живот?

Това са доста важни въпроси, които тук не можем да решим, но на които ще отделим длъжното на съответното място. Изисква се дързост и проницателност та да се хвърли длъжната светлина и върху безкрайно важната тема за живота.

Защото тук се появяват доста интересни въпроси. Например: само живото ли е в състояние да породи живо? Или да дари живот? В такъв случай има ли първоизточник на всичко форми на живот? Бог ли е източникът на всеки живот? Или живите видове са възниквали един от друг чрез промени във външната среда на съществуване? Може ли генетичната информация на даден вид да се промени под въздействия на условията на съществуване? Човекът от… маймуна ли е произлязъл?

Векове наред философите и изобщо мислещите човеци са търсили истината по тези въпроси, която постоянно им се е изплъзвала. Всеки човек за себе си наново и наново ще трябва да си ги поставя: окончателен и задоволителен за всички отговор изглежда няма и не може да има. Някой изглежда е сложил предел на човешкото дръзновение всичко да разбираме и знаем: тайната трябва да бъде съхранена. Оня, който е решил така – никога докрай да не можем да разберем тези велики тайни на мирозданието и битието – за сетен път илюстрира своята мъдрост. Защото ако всичко знаехме, ако всичко беше станало ясно, то разрушаването на тайнството би убило, вероятно, и цялото очарование на съществуването.

И ето, че стигаме до осъзнаването на факта, че човекът е мост – мост между природата и духа, между безсъзнателното и съзнанието, между Бога и света. Темата за човека по тази причина заема средищно място във всяка философия. Разбира се, материалистите са твърде слаби в своите разбирания за човека, понеже изначално са орисани постоянно да подценяват и унижават човека. Те просто няма как да разберат великото предназначение на човека на този свят. Защото човекът все пак е любимото творение на Бога. За материалистите обаче човекът бил просто самоосъзнала се, говореща и трудеща се… маймуна!

Откак науката се намеси с огромни претенции в решаването на тия въпроси, които не са от нейната компетенция, нещата сякаш още повече се объркаха. Дарвин към средата на 19 век изказа някои предположения, които бяха приети като манна небесна от материалистите, винаги страдащи от ужасен дефицит на идеи. Дарвин имаше претенцията научно да решава всички въпроси. Век и половина след него от теорията му са останали жалки останки. Защото съвременната генетика показа, че допусканията му не се съгласуват с най-фундаментални закономерности на живото.

Науката едва ли може да излезе извън тези плоски еволюционни представи, но тя не се отказва и настоява да върви по своя път: нека, няма лошо в това. Ала Кант отдавна доказа, че в областите, в които науката по принцип е безсилна, тя може да предлага само невъобразими абсурди и антиномии. А дали пък философията не може да каже нещо основателно по този въпрос? Трябва ли тя да се намеси в решаването на въпроси като “произход на живота” и “произход на човека”? Какво би могла да ни каже тя по тези въпроси?

Единствено философията може много да ни каже, и то тъкмо по същината на въпросите. Нейна главна тема е темата за човека. Философията от последните два века напредна много в тази най-важна област и има големи постижения, което е срам образованият човек на 21 век да не знае. Това в още по-голяма степен важи за гениалните идеи на старата и класическата философия. Ние специално и най-подробно ще се занимаваме, и то съвсем скоро, с темата за човека.

Защото човекът олицетворява съществуване, което се различава от съществуването на всичко друго (минерали, растения, животни). Човекът обаче не е чисто и просто “усложнена форма на материално съществуване”, а нещо много повече от това. Човекът е дух – ето тази истина трябва да не се забравя никога. Има реалности, които могат да съществуват съвсем “нематериално”. Най-същественото у човека е именно от тази духовна реалност. Духовното съвсем не е иреално, както и реалното не е само материално. Човекът е още и свобода. Това материализмът никога няма да го проумее. За материалистите човекът е просто “природно същество”, другояче казано, животно. Материализмът по начало, казах, се базира на едно нескривано презрение към човека.

Човекът не е просто материя или само тяло. Човекът сам прави съществуването си, избирайки между много възможности. Това дава невероятно силно отражение върху съществуването, което ние самите олицетворяваме. Съществуването, свободно избрано от “този човек”, непреодолимо задава неговата същност. Човек съществува индивидуално, свободно и отговорно, запазвайки вярност към истината на своето съществуване, която сам е избрал. И в това се изразява великото достойнство на човека.

( Откъсът е от поредицата ЛЕКЦИИ ПО ФИЛОСОФИЯ, която може да се прочете на адрес: http://angeligdb.bloghub.org )