Първите капки паднаха изневиделица от сивите облаци, които се мотаеха безплодно през целия ден над селото. Първата капка естествено падна на носа на един от седящите около масата, която бе плътно обсипана (освен в средата) с шишета и чаши, сред които се валяха карти за игра, два пепелника с угарки, мръсен и счупен молив, изхабен кочан за кръчмарски сметки и две кутии “Арда” и запалка.

Бай Коста откъсна поглед от дамата купа в ръцете си, избърса капката от носа си, после цъкна валето купа с нокят, за да се махне от него отхвръкналата част на капката, и каза с типичния си равнодушен тон “Купа!”.

Киро “Бригадира” се засмя, погледна нагоре в облаците и добави “Ще вали пущината му. Точно когато утре с баджанака ще ходим за риба до ‘Белите брези’ ... а мойте кари изгарят винаги заради купите на Коста – тая дама купа му е влезнала в главата от миналите избори.”

Всички погледнаха нагоре, а след секунда - към Киро, а той взе да се оправдава “Бе, нямам много кари, само се пошегувах, я виж Генчо как се усмихна като ги споменах – види се, че всичките ги е събрал.”

“Безкоз” – плахо произнесе Генчо, и зачака присмеха на останалите, че след анонс на силна боя само противникът казва “Безкоз” и само най-добрите могат да секат така партньора си. Бай Влади “Кръчмарят” се появи на вратата и извика към двора “Хайде, кибиците и картите вътре, че прибирам покривките”, замълча за малко и допълни “Освен това ще дават Станишев по телевизията и онзи младия от царската партия.... Ментата свърши и от цигарите има само ‘Стюардеса’.”

След малко отвънка заплиска порой, първите вади протекоха с мехурчета по тях, а ламариненият покрив барабанеше на талази от дъжда - шум който винаги ободрява обитателите на кръчмите по селата. Свеж въздух се мъчеше да нахлуе в кръчмата, но димът от цигари и дългогодишните миризми на манджи, пропили тапицерията на мебелите, не му отстъпваха място.

“Безкоз, безкоз – така ще я играем.” спокойно отбеляза бай Коста “То в живота все на чужди козове играем. Ей на, Ленчето е най-интелигентна и затова Първанката я назначи за посланичка, за да я махне и да не му съперничи.”

“Бе, ти не разбра, че Кобургота я назначи, че само той може да предлага посланиците, а другарят Първанов ги одобрява.” – ядосано отбеляза Данчо “Копитото”, местният фелдшер. “Хайде, не почвай пак с тази евроизфиряла партия, че петите ми се изриват като я чуя!”

Останалите се усмихнаха иронично, по-скоро присвиха очи и изпънаха нямо устни, щото “Копитото” бе кръстен така заради този му израз, който бе единственото му сравнение за лош вкус. Той не се усещаше, а си мислеше, че понеже селяните свързват болестите на животните с разкапването на копитата им, затова го наричат по този начин.

“Кобургота е хитра лисица”, започна Киро, който беше “обиколил” почти всички политически формации, без демократичните сили, които го дразнеха с подбора на лидерите си: БЗНС-та в селото нямаше, въпреки близостта му до силен земеделски и бивш околийски център, и сега Киро искаше да създаде едно Безенесе, но се чудеше, към коя земеделска формация да се насочи и коя платформа да потърси във вестниците.

“Ей на, Генчо голям подръжник му беше, а сега не смее да си спомни какви небивалици разправяше преди четири години. Шахове щяли да имвистират в селото, и холандската кралица щяла “Белите брези” да купи за резиденция, а ние лалета и карамфили да отглеждаме за нея. Даже докторът от градчето и той за имвистиции разправяше и как Симеончо бил по-умен от баща си, който бил навремето най-голямата лисица на Балканите... Лисица, лисица, ама отровена лисица...”

“Ей, петдесет изпуснах, заради този “безкоз”! Стига вече за царя, и си вижте картите... И се нарича иНвЕстиции, от инвест, инвестирам на български.” прекъсна ги бай Коста малко по-емоционално от равнодушния си стил, на който изневеряваше само при жлъчните си коментари за футболистите на “Левски”.

Всички забодаха очи в ръцете си с карти. Бай Коста беше местен, но се беше запилял през шестдесетте като военен офицер в Сандаски, преди да се върне в селото, вече като вдовец, пенсионер и собственик на земята на баща си. Всички го уважаваха, въпреки че му се присмиваха за увлечението му към Елена Поптодорова, което те смятаха, че е в основата на евролевите убеждения на един човек, никога не напускал Българията.

“Цар без царство, премиер без образование, българин без българска кръв и сигурно от “Левски”, въпреки че не казва.” продължи с равен тон бай Коста като посегна да извади смачкана цигара от смачкана кутия на масата. “Управлява внимателно и за себе си, и на американците постоянно остъпва.... и то защото братушките никакви ги няма и мюсюлманите на главата им се качиха. Не че ако ги слушаме тях по-добре ще бъдем: те са по-гладни и от нас, но поне са славяни и са били винаги за нас.”

“Твоето Ленче, Коста, я провежда тази политика, не Симеон.” чу се гласа на бай Влади, който беше застанал до масата с мръсен лист в ръка, явно сметката за вечерта. “Който е видял Запада не ще да живее по друг начин. Защото монетите и хартийките движат влаковете и параходите.” Всички знаеха, че бай Влади е монархист и макар че уважава Коста, го смята за другоселец и откъснат от селото.

“И защо господин президентът да се страхува от госпожа Поптодорова?” запита наивно Генчо, за да отвлече разговора от намръщения кръчмар и Коста. “Че нали евролевите не разбиха бесепето... то може ли някой да я разбие тази партия-бастион?”

“Генчо, какъв “безкоз” си обявил бе, като три десетки имаш само?” обади се се Данчо “Копитото”.

“Това са неговите имвистиции, баш като царските, голи десетки с осмаци” саркастично излая Киро “Бригадира”.

“Ти си гледай безенесетата и онази скумрия Мозер, която е по-монархистка и от бай Влади!”

“Скумрия, но дама и всички гражданета в джоба си ги вкарва” почервеня Киро. “Ти какво искаш от възрастна жена, да е манекенка ли? Важното да е интелигентна и школувана, каквато е Мозер, която знае всички....”

“Кой скри дамата? Защо не отговаряте на боята?” с яд в гласа запита Коста “Една дама купа липсва, а двамата вече нямате купа.”

“Коста, тя твоя беше, бе!” захили се Киро “ти като я погледнеш, Ленчето виждаш, а не карта за игра. Помните ли оня Виденов, той беше вале купа за мене – слаба карта е валето, освен ако не е коз...”

“Вярно, че моя беше. Ама вие с тази политика развалихте играта. Миналата година ушите ми продънихте с Ирак...”

Отвън се чу приглушен гръм и дъждът отново се засили. Влагата вече проникваше в дрехите и ноздрите на играчите. Мухите се бяха укротили, беше притъмняло, и кръчмата почваше да се пълни с малкото на брой, но постоянни посетители, най-вече възрастни хора, сякаш младите не пиеха, не се събираха и не живееха в селото. Всъщност, не живееха в селото.

Георги Бърбориев

Темпе, Аризона, 2004 г.