Септемврийски любовници

Бе късен септември, един от тези месеци септември, когато слънчевите лъчи просто галят кожата, вместо да я изгарят, и карат оскъдните все още жълти петна в листата на дърветата да светят като злато. Беше и късен следобед, наситен със селска тишина, която включва в себе си слабото жужене на мухите около масите в двора на кръчмата. На единствената заета маса се бяха разположили бай Коста, Киро “Бригадира” и Генчо, бивш помощник учител и възпитател в пансиона на една от градските гимназии. Коста пушеше бавно измачкана цигара, Киро правеше неуспешни трикове с картите, а Генчо въртеше безпокойно очи сякаш търсеше четвъртия човек, необходим за каруцарския белот, на който групата се отдаваше всеки следобед. И четвъртият, Данчо “Копитото”, не закъсня да се появи – изкочи запъхтян от към страната на спирката.

“Еее, айди бе, момче! Досега винаги си бил точен, а днес те няма цял час. Ти от града ли идваш?” запита бай Коста леко раздразнен.

“От града идвам, не виждаш ли рейса? Не можех да дойда по-рано, защото бях на лекар и то непредвидено.” Тук Данчо направи кисела физиономия и с показна трудност си премести дясната ръка към пакета цигари на масата. Чак тогава всички забелязаха, че под издутия ръкав на ризата му има бинт, който се показва от разкопчанита му яка, защото продължава чак до рамото.

“Кво ти е, бе до’торе?” усмихна се Киро, “Да не би някоя крава да ти е пръднала, когато и бъркаш отзад?” Всички се разсмяха, а Генчо за малко да каже, че от това нищо не може да му стане на човек, докато от удар с копитото на крава крак се чупи, но се усети в последния момент, че Данчо е повече известен като Данчо “Копитото”, селски фелдшер, ереген и почитател на парясниците от околните села.

“Бе тя е дълга история – щеше да е смешна, ако не бях аз потърпевш. И всичко това заради пияницата Пею и неговата каруца.” Данчо млъкна и пак се смръщи, като че ли размисли и допълни “По-точно, заради неговата кобила...”

Всички наостриха уши от любопитство, в главите им нахлу образът на Пею Горския, неговия сприхав нрав, пушката, която носи (винаги гордо и заредена), зелената му размъкната униформа, вечно мръсните му лице и зъби, и ... най-интересният образ, този на дресираната кобила на Пею...

“Какво кобилата?” изграка тъничко Генчо “Това е най-умното животно по тези поля. Всяка вечер като се напие Пею, бай Влади го довлачва в каруцата, оставя му пушката до него (която винаги прибира преди да сервира първото питие на Пею), пляска кобилата по задника и тя интелигентно, повтарям, ин-те-ли-гентно сама намира пътя до къщата на горския в горния край на селото. И това не е лесен път – стръмен, има три кръстовища, един мост и една чешма с корито. Чувал съм, че хора са виждали кобилата да завива наляво след моста, за да пие вода от коритото, после да прави маневра почти на 180 градуса и да поема по правилния път...”

“Точно тази кобила, тази кобила...” и тук Дано “Копитото” започна своя дълъг разказ, като изпускаше някои подробности, които биха били пикантни и интересни, ако компанията беше съставена от по-цинични мъже.

Всички знаят Валя, нали? Да, закимаха всички – Валя е парясница, работи като касиерка в киното в града и отскоро дойде в селото, защото наемите поскъпнаха там, а шофьорът на рейса я вози всеки ден без пари до града. Та тази Валя се скарала в неделя със шофьора, защото чула някаква история за него и една диспечерка, някаква дебела и напудрена вдовица. И след два дни, тя и Данчо хванати за ръце се разхождали из селото по тъмно и се чудели къде да се любят, защото хазайката на Данчо изрично не му давала да води моми в стаята си, а при Валя живеела някаква нейна леля, която гледала петгодишения и син когато Валя работи.

Двете души минали покрай кръчмата и щяли да се насочат към двора на църквата, защото той бил заграден с плътен зид, но забелязали каруца, пълна със сено в предната си част и някакви платнища в задната, а това нямало да бъде толкова греховно, освен че допълнително каруцата била отзад на кръчмата, на тъмно, сред струпани дърва и вече било доста късно и деца не се навъртали наоколо.

Данчо показал тази вечер целия си майсторлък, Валя охкала тихо и се огъвала като гореща ламарина, както поетично отбеляза Данчо, и според него е минало около час, преди да направят кратка пауза. Тогава Валя му казала, че не били забелязали, но каруцата е впрегната и конят ги е слушал през цялото време. Даже станала да погали добичето и се качила отново в каруцата. Данчо отново бил обзет от белотата в мрака, която излъчвало Валеното тяло, от мекотата, която то предлагало и топлината на дъха и. По едно време му се сторило, че каруцата се движи, но си помислил, че е сбъркал. Въобще, той самият не намира никакво обяснение, че не са усетили грубото, макар и бавно, движение на каруцата. Спомня си, че двамата накрая били легнали по гръб, и някак си кръчмата му се струвала че е от ляво, а не отдясно както я помнел, и много по-малка, досущ селска къща.

Данчо забелязал, че небето е чисто, без облаци и хиляди звезди трептят на него ... и в следващия момент някой хванал Валя за косата и се чул женски глас “Проклетия с проклетията, утробата да ти изсъхне!” после гласът замъкнал Валя извън каруцата “С мъжа ми ще мърсиш, пачавра гадна!” Чули се писъци, удари, даже драскане по кожата и хапане (да звук от хапане, твърди той) и тогава, докато Данчо закопчавал колана на панталоните, една лопата го халосала по лакята и искри му излезнали от очите, точно като звездите на небето, само че по-събрани на едно място. След още два удара по ръката му и три нахалост по освободеното от Данчо място, той разбрал, че го бъркат с някой друг, защото успял да си спомни въпреки трудната ситуация, че все още не е женен и няма коя да го бие за изневерите му. След кратко обикаляне около каруцата, Пеювица (както се оказало в последствие) разбрала, че това не е мъжът и. Тя спряла и започнала да се извинява, че за малко не ги убила, и изненадана до върха на косите си, въобще не попитала как са попаднали на каруцата, а каруцата е пред къщата, и къде е нейният непрокопсаник и пияница. После ги поканила в къщата, но Валя била изчезнала яко дим и само бикините и се валяли сред платнищата в каруцата.

Вътре тя наляла една голяма водна чаша с ракия от бутилка, която извадила под леглото (изглежда скрита от Пею за тежки времена), свалила ризата на Данчо и започнала да му промива лакетя с памук с вода, за да не го боли от ракията, а после като се свестил Данчо, и ободрил от пресушената чаша, му сипнала изведнъж ракия на раната. Данчо я държал с ранената си ръка за рамото, а в другата държал (без да знае защо) Валените бикини. Не бил чул никаква джипка, не чул и отварянето на вратата, но по едно време усетил, че някой му крещи и го заплашва, а до него жена го дърпа за ръката - тази същата жена, която той държал, била скокнала чевръсто и била залепена до влезналия мъж. Странно защо ръката на мъжа държала нещо като тояга насочена срещу него, и след като започнал да разбира говора на новодошлия, той разбрал, че всеки момент ще го убият, защото го мислят за любовник на Пеювица, и то точно не някой друг го мисли за такъв, ами самият Пею.

Данчо разправя, че първо видял пушек, а после чул истрела, а накрая когато се мислил за мъртъв и уцелен в лицето, заради попадналите там осколки от горещия барут, видял че рамото му кърви леко, а после усетил болка, толкова силна, че му се сторило че раненият му преди лакят е оздравял вече и не го боли.

Тук на това място Данчо направи пауза, мълчанието продължи доста дълго и тогава бай Коста запали втора цигара и каза, че се чувства той виновен донякъде за Данчовите перипетии. Вчера, го посетил бившият замкомандир на полка им по вещевата част, едно младо момче, сега биснесмен, и като се почерпили в кръчмата, малко преди затварянето и разбрали, че някой откраднал на Пею каруцата и затова те го закарали до горе с Черокито на бившия му колега. Най-интересното било, че Пею като видял кобилата се свестил от радост и изведнъж станал сериозен и мил човек, затова те му дали пушката преди да се прибере в къщата, а не на жена му, както смятали.

Отново настъпи мълчание и само Генчо го наруши като почна да разсъждава как поредица от съвпадения е довела до тези две недоразумения, които за малко не са завършили трагично. Когато той млъкна, бай Коста каза някакси отнесено “И понеже е такъв септември, затова. Това е най-магическият месец и е цяло щастие за народа, че новобранците ги приемат септември-октомври и през този месец не се провеждат големи занятия.” Всички изведнъж се огледаха, някои от тях забелязаха дърветата, други - прашното поле с дългите сенки на късния следобед и може би всички усетиха, че лятото е свършило и есента настъпва бавно и неумолимо.

Георги Бърбориев

Темпе, Аризона, 2004 г.

[ това е разказ от брой 22 от август 2008 г. на списание "Коснос" www.kosnos.com ]