разказ от Олег Айранов
– Извинете, улица “Преспа” да знаете къде е?
Момичето ме дари с лъчезарен поглед.
– Мило – изгука тя и ми се усмихна разтапящо, продължавайки да крачи по тротоара към мен – за тази вечер ли питаш?
– Някъде наблизо била... – с омекнали колене смутолевих аз.
Момичето се засмя и отмести поглед продължавайки пътя си. Чак като отметна косата си назад и ме подмина, забелязах че държи лъскаво мобифонче до ухото си. Значи “милото” не съм бил аз. Жалко! Добре де, случва се...
Ъгълът където стоях не беше от най-оживените и мина доста време докато се зададе следващият минувач. Беше висок левент с бръсната глава и не държеше телефон в ръката си.
– Извинете, улица “Преспа”?
Бръснатият дори не забави крачка.
– Виж какво, – отвърна ми той и подсили думите си с рязък жест. – Кажи му на този тиквеник, да не се прави на две и половина!
– Моля...? – плахо отвърнах аз.
– ... и да не си мисли, че номерата му минават! – продължи да ръкомаха бръснатият – Иначе ще...!
Ходом левентът ме отмина и тогава забелязах спираловидната жичка, която излизаше от ухото му. Човекът си беше перманентно във връзка. Ясно, че няма да се заплесва по дреболии като географията на някаква си улица.
За щастие зад ъгъла се подаде следващият.
– Улица “Преспа” да знаете къде е?
– Кой? – долепи ръка зад ухото си той.
– Улица “Преспа”! – ревнах нетърпеливо аз.
Старецът стреснато посочи в посоката откъдето беше дошъл, аз благодарих и тръгнах. Явно човекът не се беше снабдил с модерна комуникация само понеже недочуваше. Но един ден техниката ще открие и тази целева група.
Намерих номера на улицата и влязох. На гишето като по чудо нямаше жива душа. Когато се приближих разбрах защо – служителката с блуждаещ поглед притискаше до къдриците си последния крясък на техниката.
– Ама защо не ми се обади още вчера, бе, Лилче.... – гълчеше тя, – Е, как така да го нямаш? Миналия път нали ти го дадох: Нула, осем, осем, седем...
Озари ме идея. Бръкнах в джоба и извадих моя мобилен, който по чудо този ден не беше конфискуван от детенцето и набрах току що чутия номер. Телефончето зад гишето измяука.
– Чакай, Лилче, че нещо ме търсят, аз по-късно ще ти се обадя пак. – служителката натисна нещо и заинтересовано се обади с “Да?”
– Добър ден! – заговорих с най-учтивия си тон едновременно в мобилния и към стъклото.
Тя втренчено погледна телефончето си, после несигурно към мене.
– Дойдох заради сметката която ми изпратихте. – продължих симултанно по въздуха и ефира,
По лицето на служителката бавно се разля чаровна усмивка.
– Да? – отвърна тя още по-заинтересовано. Очевидно моята идея за използване на модерната техника през гишето й хареса. Толкова бързо не очаквах да се реши проблемът ми.
След като излязох се запътих към главната и при вида на заклинените една в друга коли предпочетох трамвая. Понеже нямах билети се качих при ватмана, но той се оказа доста зает, естествено с мобилния си.
– Ти на тройката ли си днеска? – боботеше той. – Внимавай около паметника, там сега е лудница. Аз вчера за малко да прегазя една овца задремала.
И гилдията на ватманите поддържаше интензивна комуникация.
– Дърдори по джиесема и не гледа къде стъпва. Току пред колата ми й се заклещи токчето в релсата и се пльосна напряко, добре че бях почти спрял – продължи да описва драмата ватманът. Трамвая го управляваше между другото с една ръка.
Въпросът с билетите нещо не ми се уреждаше. Ако сега се качеше контрола...
– Хората изтърчаха да я вдигнат, а тя продължава да ляля, даже не си го беше изпуснала джиесема! Представяш ли си, а?
Преди време в трамваите имаше табелка забраняваща на пътниците да говорят с ватмана. Но в края на краищата никой не е забранявал на ватмана да говори. Возих се без билет до вкъщи.
Още от прага забелязах, че сутрешните облаци върху лицето на дъщеря ми се бяха сгъстили. Любимият й вчера беше заминал за някаква централно азиатска държава и миличката сега седеше и чакаше обаждане. От двете и страни на по една ръка разстояние бяха разположени стационарният и мобилният и тя местеше погледа си от единия към другия като котарак пред чифт миши дупки.
– Още ли не е звъннал? – съчувствено попитах.
Въздишката й щеше да ме издуха обратно през входната врата.
– Може пък там да няма роуминг – предложих аз първото, което ми дойде на ум, въпреки че не знаех какво точно означава тази дума, само я бях чувал.
Личицето на съкровището светна, тя скочи като газела и ми се метна на врата. Толкова гореща и искрена целувка от поколението си отдавна не бях получавал.
[ това е разказ от брой 23 от септември 2008 г. на списание "Коснос" www.kosnos.com ]