Надолу
.
шумоленето намалява
докато остане ритмично тракане от
колела на механичен часовник
глава във влака
нетърпението обезобразява
върховете на клоните и
спрелите облаци
иска ми се да щракна с пръсти
и да видя как влакът излиза от релси
заспивам като паяжина
в изкривена перспектива
зависима
не дефинирам
контрол
в една позиция –
главата паднала
звукът зашит
надолу от
обичам
към
ненавиждам
този свят
War X
загубих се
сменям картините и върху тях се опитвам
да трупам
интелект върху интелект без да преименувам
цветовете
a възприятието за тях
тогава рисувам
но не съм истинска - система - конкурирам
се отвътре
така съществуват в необходимост и език-
“важно е”
но не знам пръв е разумът или идеята за
разума
защото сме самотни от идеи в които потъва
интелект
- кой от тях избутва или не избутва
другия?
когато преносимият център на идентичността
заседне в центъра на егото
те взаимно се неутрализират
и се появява социум
war x
ако не си свидетел на началото
не си свидетел и на края
когато гледаш нещо да умира
ти спираш да го наблюдаваш
изчезва зарядът и познанието
дали затова времето се забавя и се забързва
дали затова е времето
|
... |
Мечтатели
.
по масата - разпръсната тишина
по френски изживява момента
и го споделя с тях
улиците са бавни
закопчани от крачките им
щампирани ризи
на жълти листа
има нещо
в това отрязано дърво
говорят за него
или мълчат
с него
срещат се
около окото на поета
мечтатели
Изкъпване
стоя под душа
и мокрите мисли се разливат на срички
пи ша пи ша пи ша пи ша
докато парата
докато струята
докато стаята
се изплъзва
нареждам тялото си в текст
и мокрите коси и очи се разливат на срички
па да па да па да па да
докато се разплаче
на смисли
Нямам начало на тялото
нямам начало на тялото
нямам пунктири и пунктове
нямам хора случки и неща
които да си мисля
че трябва да се случат
тоест необходимости
нямам крайници
с които да ги поема
новости различия
островите забравят обитателите
бирите кротко седят на масата до писателя
писателят се вглежда в старостта си
о!
писателят прерязвa статичното
пространство
и преподрежда
столовете на другите
бързо посяга към запалката пали бавно
аз съм неговата цигара
влизам в дробовете му
пробивам стените му
врати
въздухът му да изтича
диша дишам
аз съм неговото темпо на отравяне
нямам тяло на началото
като изчезна си казва: това е краят
но не чува никой да го аплодира
кръгла
тишината се оформя |