Право, морал и нравственост

(Продължение на първа част на статията от брой 2)

4. Правото и моралът

Съществуват три основни тези за връзката право-морал, които могат да се определят като две крайни и една компромисна.

Първата теза гласи, че правото и моралът са едно и също социално явление. Правото е позитивен морал. Тъй като правото е моралът в тази мяра, в която се възприема от хората прилагането на принудата; правото е съвкупност от морални норми, обезпечени от държавната принуда. Базирано на учението на Конфуций правото е съвкупност от норми, произтичащи от моралните добродетели. От тясната връзка между правото и морала произтича легитимността и моралното оправдание на необоримата законова презумпция, че "гражданите знаят законите и незнанието на закона не извинява. Държавата наказва гражданите за нарушението на позитивното право дори и те да не знаят, че са го нарушили, защото позитивното право е добро, а е непростимо гражданите да не знаят какво е добро и да вършат добро.

Според втората теза правото и моралът са две различни социални явления, които нямат нищо общо помежду си. Тук може да се отблежи тезата на Кант, че моралът произтича от вътрешния глас на всеки, а правото е норма, произлизаща и прилагана под силата на държавната принуда. Също така според Х. Келзен правото е особен свят на дължимото, който няма нищо общо с другите социални явления, каквото е морала. Третата теза се базира на това, че правото и моралът са две различни, но взаимодействуващи си социални явления. Това е компромисната и преобладаващата теза

Може да се каже, че силата и авторитетът на позитивното право се определят от съответствието на нормите му с тези на морала. Въздействието се определя от няколко насоки.

Първият случай е при създаването на позитивното право моралът (най - често този на господстващата социална група) е определител на позитивноправните норми; ограничител на законодателния произвол, рамкира границите на нормативните разрешения. Позитивноправните норми въплъщават в себе си най - сполучливите нормативни разрешения на социалните проблеми от обичайните и от моралните норми; моралът създава легитимност на правните норми.

Вторият случай е при изпълнението на позитивното право. Моралът създава правилато за поведение, установявано чрез позитивно - правните норми (в случаите, когато тези норми изрично препращат към добрите нрави или чрез правоприложните актове), като по този начин обезпечава необходимата адаптивност и точност на правното регулиране в отделните конкретни случаи (изгонването от общинско или държавно жилище поради нарушаване на добрите нрави). Моралът е коректив на евентуалната несъвършеност, несправедливост на правните норми и на правоприложните актове.

Тук като пример може да бъде даден Закон за задълженията и договорите, ДВ, бр. 275 ОТ 1950г., посл. изм., ДВ, бр.34 от 2000г:

Чл. 9. “Страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави”.

Чл. 26. “Нищожни са договорите, които противоречат на закона или го заобикалят, както и договорите, които накърняват добрите нрави, включително и договорите върху неоткрити наследства.”

В тази насока може да се обсъди и въздействието на позитивното право върху морала, тъй като правото и моралът като социални явления имат самостоятелно развитие, като развитието на едното може да изпревари другото и да го предопредели. Първият случай е при запазването на съществуващите (най-често тези на господстващата социална група) морални ценности (чрез своето оценъчно съдържание). Друг случай е при утвърждаването на моралните ценности от ценности на определена социална група към ценности на цялото общество. Чрез всеобщозадължителния характер на позитивноправните норми се унифицира морала, налагат се добрите нрави; също така за защита на утвърждаваните морални ценности (косвено - чрез защитата на позитивноправните норми, базирани на моралните ценности). Трети случай е за формирането на нови, несъществуващи до този момент, морални ценности (като морална допустимост на хомосексуални бракове, генната инженерия).

Разграничаването на видовете морал е ключовият проблем за разграничаването и взаимодействието (тенденции, функционални връзки и пр.) между петте вида морал: общочовешки, официален (с легално име добрите нрави), господстващ, колективен и субективен. Нека разгледаме всеки поотделно.

Общочовешкият морал е съвкупност от общоприети в световен мащаб нравствени възгледи и ценности, морални норми, създадени на базата на християнския морал, и закрепени в международните стандарти за правата на човека и общоприетите принципи на правото.

Официалният морал е съвкупност от нравствени възгледи и ценности, морални норми, произтичащи и въплатени в позитивното право на дадена държава, предопределящи оценъчното съдържание на позитивноправните норми. Това е най-важният вид морал. Неговото легално наименование е добрите нрави. Той е компромисен вид морал, който балансира, лавира между общочовешкия, господстващия и колективния морал на притежаващата държавната власт социална група. Той се опознава на базата на житейския опит и мъдрост чрез задълбоченото проучване на действуващото законодателство и на съдебната практика. Ключово за опознаването на официалният морал е признаването на връзката между правото и морала; приемането на възгледа, че добро е всичко позволено от правото, а зло – всичко забранено от правото. Този вид морал е с приоритет при изпълнението и при при прилагането на правото.

Господстващият морал е съвкупност от нравствени възгледи и ценности, морални норми, общоприети за дадено общество.

Колективният морал е съвкупност от нравствени възгледи и ценности, морални норми, присъщи за отделна социална група.

Субективният морал е съвкупност от нравствени възгледи и ценности, морални норми, присъщи за отделния човек, индивид, личност.

Следвайки горепосоченото можем да разгледаме взаимовръзката между законността, целесъобразността и моралността. Може ли да има безнравствени, неморални позитивноправни норми? Може да има неморалност от гледна точка на общочовешкия, господстващия, колективния и субективния морал, но не и от гледна точка на официалния морал. От гледна точка на официалния морал правото винаги е нравствено, морално, добро. При противоречие между морала на изпълняващия (прилагащия) правото и официалния морал, приоритет има официалния морал. Именно последния следва да бъде установен и осъществен чрез изпълнението (прилагането) на правото. Правото трябва да бъде равен мащаб за поведение, равно спрямо всички, а не да зависи от моралните възгледи на прилагащия правото (на съдията).

5. Правните и моралните норми

По силата на присъщата ни разумна способност да обобщаваме, в своята съзнателна дейност ние се ръководим от конкретни правила, които ни посочват как трябва да се действа за постигането на една определена цел. Такива правила, които са обусловени от определена цел се наричат изобщо норми. Според различието на целите и нормите могат да бъдат твърде разнообразни. В крайна сметка те се свеждат към две главни групи: технически и етически норми.

Техническите норми са правила, които показват как трябва да се постъпва за постигането на някаква определена цел. Различните технически норми са толкова, колкото различни цели могат да имат хората. Ако целта е по - обширна, то осъществяването й се определя от цяла система от правила, свързани помежду си от единството на целта. Такава система се нарича именно „отделни изкуства” – оттук и названието на техническите норми (от гръцката дума “техне” – изкуство). Като показват как да се осъществи всяка отделна цел, те не показват как да се установи хармония в съвместното осъществяване на много цели. Това довежда до съществуването на етическите норми. Според това как отделните хора определят взаимното отношение на различните цели, ние съдим за техните нрави (отново от гръцка дума - “етос”), оттук и правилата се наричат етически. Етическите норми се отличават от техническите, като формални от материални. Етическите норми определят само формата на съвместното осъществяване на всички разнообразни човешки цели. Етическите норми не се менят, както техническите в зависимост от преследваните цели. Етическите норми се отличават по единството си, а техническите – по множествеността си. Когато техническите норми са факултативни, етическите са задължителни. С това не се разграничава различието относно задължителността на техническите и етическите норми. Несъблюдаването на някоя техническа норма води до непостигане на отделна цел. Несъблюдаването на етическите норми разстройва цялата наша дейност, нарушава хармонията на ръководещите я цели. Съблюдаването на етическите норми не е само работа на субективно желание: те се явяват пред нас с характер на обективно задължителни изисквания. В техническите норми произволен е само изборът на целта, докато съдържанието на етическите норми не може да мине без примес на субективност.

Тук трябва да се отбележи, че според Коркунов юридическите норми спадат към етическите. Съблюдаването на правните изисквания не води непосредствено до осъществяване на някаква цел. Правото само определя рамките, в които да става осъществяването на разнообразните интереси, които съставят съдържанието на обществения живот. Също така съблюдаването на юридическите норми се признава за задължително за всички, независимо от влечението им към една или друга цел. Съдържанието на правото не е само логически необходим извод от законите на природата. Това личи от факта, че юридическите норми, съществували по различно време и на разнообразни места. Наред с юридическите към етическите норми се отнасят и нравствените норми.

Необходима е сравнителна оценка на целите и интересите, за да се определи целта, а именно – това е работа на нравствеността. Различието в основите на нравствените теории води към различие в критерия, всяка нравствена теория дава непременно мерило – това е неотличимия признак на всяка нравствена теория. Нравствените правила обезателно установяват разлика между добро и зло, между нравствени и безнравствени цели. Когато се сблъскат няколко цели при осъществяването си, на основание нравственото мерило, винаги може да се определи, които от тях могат да бъдат предпочетени. Човек обаче трябва да се съобразява не само със собствените си интереси, но и с тези на другите. Затова когато нравствената оценка не може да посочи пътя за отстраняване на сблъсъка между интересите, ограничението е за сметка на други. Както за оценка на интересите, така и за разграничаването им, човешкото съзнание изработва определени норми – норми за разграничаване на интересите, които служат за съвместно осъществяване на всички разноооразни човешки цели, а именно – тези норми, които определят границите между правото и неправото, т.е. юридическите норми. Така разликата между правото и нравствеността може да бъде формулирана съвсем просто: Нравствеността дава оценка на интересите, правото – тяхното разграничение. Също така трябва да се отбележи, е юридическите норми определят само отношенията към другите, но не и към себе си, докато нравствените установяват задължения и по отношение към себе си. От нравствените норми се извежда само безусловен нравствен дълг, а от юридическите – право и задължение. Може да се каже, че нравствеността не допуска принудата, тя е индивидуална работа, докато в правото е точно обратното – то допуска принудата и същевременно се явява като обществена работа.

Разглеждайки сложната взаимовръзка между правото и обществото като по – конкретен пример може да се приведе случката с Робинзон Крузо – той попада на един остров, абсолютно сам. Следователно няма правни задължения. Единствените правила, които могат да бъдат в сила на отделения от обществото човек, са тези на морала и религията. Те определят живота му докато е сам – но идва Петкан, създава се “общество”, появяват се нови задължения. Но трудно може да се каже, че възникват правни задължения – Робинзон е длъжен да помага на Петкан, да се държи човешки, както и Петкан към Робинзон. Но това са все още морални задължения. Но ако си посегнат един на друг отношенията им ще са променени. В действителност тази основа е онази идея за справедливост в отношенията между хората, която е вложена по начало у всеки нормален човек. Тези положения между Робинзон и Петкан са общи принципи, лежащи в отношенията на хора, които живеят в общество. Чувството за справедливост и на двамата им помага да отсъждат върху основанието на претенциите и задълженията, които имат помежду си, без да имат предвид някакви изрични норми.

Когато ние потърсим да изясним същината на нормите, които уреждат взаимните отношения на хората в обществото, винаги се стига до началата на справедливостта. Тя отбелязва границата на свободата в сферата на действие на членовете на дадено общество, при която граница това общество става възможно с всичките взаимни отношения на своите членове.

Следвайки горепосоченото могат да се изведат следните прилики и разлики между моралните и правните норми:

С оглед на възникването: Нормите на правото и морала са човешки (заповедта е от човешки произход). При правните норми заповедта е израз на цялото общество, външна заповед, на която индивидът трябва да се подчини дори когато не отговарят на личните разбирания на индивида. При правните норми заповедта произлиза от нарочен орган – държавата. При моралните норми заповедта е вътрешна, пряко изявление на отделното съзнание, което е напълно свободно да й се подчини или не.

С оглед на отношението към отделното съзнание: Правните норми, макар и свързани с отделните съзнания, все пак се откъсват от тях и се абстрахират от намеренията на дееца, изискват само външно спазване. Моралните норми остават неразривно свързани с индивидуалните съзнания, върху които действат. Затова и се казва, че те имат субективен характер.

С оглед на определяне на задължения и права или само задължения: Правните норми определят права и задължения, те са двустранни; докато моралните норми налагат само задължения – едностранни. При правните норми има гаранция за изпълнение на задълженията.

С оглед на съдържанието: Правните норми се отнасят само до външни, обществени отношения на хората. Те целят уреждането и разрешаването на конфликти на интереси между индивидите и групите. Моралните норми могат да обхванат най-различни отношения, те целят да установят в отделния индивид пълна хармония между постъпката и намерението.

Могат да се изведат още доста разлики – с оглед на начина си на действие, целите, обезпечаването, задължителността, системността, сферата на действие, детайлизацията, срока на действие, санкциите, институционалността и т.н.

Оттук също така могат да се посочат няколко основни характеристики на правната норма:

Правната норма има по-голяма определеност, тъй като тя се интересува само от обществените или външните отношения на хората. Тя е двустранна, тъй като определя права и задължения. Прилага се само върху външните действия и не се интересува от намеренията; ако търси мотив на постъпките, то е за да прецени извършената постъпка в нейните правни последици. Безспорно е задължителна – може да бъде наложена, защото е санкционирана от народен орган – държавата.

Основни характеристики на моралните норми могат да се сведат до това, че са общи правила за поведение, един вид социален регулатор. Като по - специфични черти на моралните норми могат да се изведат от опосредяването на поведението на хората "отвътре"; също така не се нуждаят от формално закрепване и от организирана (държавна) принуда; духовен фактор; действуват чрез оценяване (общественото мнение); регулират отношения, които не се поддават на външен контрол.

Особеностите на отношенията между правото и нравствеността са свързани главно с това, че последната е ценностно оценъчно явление, което както правото има нормативен израз. Поради това в случая отношенията се конкретизират преди всичко като взаимоотношения между правни норми и нравствени норми и принципи. Различията между правото и нравствеността са главното, върху което се основават отношенията между тях. На първо място в нравствеността се включват нормите и принципите на етиката. Главната тяхна особеност се изразава в това, че съдържат задължението на добродетелта, т.е. да се прави добро на друг. Това са т.нар положителни задължения. Поради това, главно средствo, гарантиращо изпълнението на етични норми и принципи не е отрицателното обществено мнение, представляващо психическа принуда, а положителната оценка на такъв род поведение, т.е. психическото поощрение.

Именно тази същност на етичните норми и принципи обуславя пряко характера на отношенията им с правото. Връзката между тях трябва да е само функционална. Етичните норми и принципи не трябва да се включват в съдържанието на правото, тъй като последното за разлика от тях съдържа т.нар. отрицателни задължения, т.е. задълженията да не се причинява вреда на друг.

Това е израз на качествена разлика в същността на етичните задължения, имащи оценъчен характер. Правото само по изключение може да установява задължение да се прави добро на друг. Това се налага само тогава, когато интересите на личността изискват, към етическото психическо поощрение да се прибавят принудителните средства, с които разполага позитивното право.

Недостатъчността на регулативните възможности на етичните норми и принципи е причината за допустимите изключения. Несъответствието на регулативните свойства на етичните принципи и норми с величината на интересите на личността е решаващо основание тогава да се предвижда юридическо задължение да се прави добро на друг (например в гражданското право се съдържат юридически задължения с цел защита на естественото право на собственост).

Разкритата специфика на етичните норми и принципи е обективната основа, върху която се формира индивидуалистичната теория за отношението между правото и нравствеността в епохата на Просвещението, според която те не трябва да си взаимодействат. Тази теория е реакция на намесата на държавата, чрез правото в нравствените отношения, разбира се в интерес на съсловията притежаващи политическа власт.

На второ място, нравствеността съдържа принципите и нормите на морала. Те съдържат задължението да не се причинява вреда на друг (отрицателни). Това са задълженията на благосклонността.

Главно средство за спазването на моралните норми, при липса на собствено убеждение е психическата принуда. Тя се проявява като отрицателно отношение на останалите към поведението, с което се нарушават изискванията на моралните норми. Тъй като моралните норми регулират обществените отношения, свързани с реализирането на естествените права на личността, психическата принуда понякога не е достатъчна. Несъответствието на регулативните качества на моралните норми и принципи с величината на ценностите, които те защитават, обуславя необходимостта от тяхната защита и със средствата на правната принуда. За да се реализира тази необходимост, трябва моралните норми да се отразят в правото, да станат негово съдържание. Така се достига до органическата връзка между морал и право. Това обаче не означава, че взаимоотношенията морал и право придобиват израз на съдържание и форма. Процесът не се изразява в поглъщане на моралните норми и принципи от правото. Това е процес на правно институционализиране на морални норми. Те запазват собствените си функции. Освен това при институционализирането става трансформиране на моралните норми – те стават едновременно юридически задължения със специфичните им правопринудителни гаранции на изпълнение. Трябва да се отбележи, че моралните норми са отворена и свободна от формално институционализиране система. Тези качества благоприятстват сравнително бързото отразяване в тези норми на общите за личностите потребности и интереси.

Според органичната теория правото трябва да бъде подчинено на нравствеността. Причината за това е обстоятелството, че нравствеността посочва какво трябва да бъде съдържанието на правото. Така осъществяването на нравствените задължения се превръща в цел на правните предписания. Според положителното направление в органичната теория, правото е част от нравствеността, а правните норми се отнасят към етичните норми. Правото се смята за онази част от нравствеността, която съдържа етичния минимум за безусловно необходимата правна регламентация на нравствените отношения.

Цялото историческо развитие на идеите за отношението между правото и нравствеността показва, че основният проблем е този за пределите на проникване на нравствеността в правото. Общото между тях произтича от обстоятелството, че са част от нормативната система на обществото, но те съществуват самостоятелно. Отношенията между правото и нравствените норми и принципи не трябва да бъдат еднозначни. Функционалната или органична връзка между тях трябва да се предвижда от законодателя в зависимост от двата типа нравствени норми и принципи.

Проникването на моралните норми и принципи в правото се проявява и при отразяване на моралната психическа принуда в него. Това е още един от проблемите на пределите на възможното и допустимо проникване на морала в правото. Тук се поставя въпроса дали общественото порицание трябва да бъде мярка на психическа принуда. Правното институционализиране на общественото порицание като типична морална психическа принуда в много случаи може да предизвика обратни реакции в другите личности. В крайна сметка това води до нежелан правен резултат.

Освен, че се отразяват в правото моралните норми и принципи служат като критерий за правилното реализиране на правото. Така например свободно определеното съдържание на договора не трябва да противоречи на моралните норми и принципи. Моралните норми са критерий за установяване, кога е налице злоупотреба със субективното право, също така е и критерий при тълкуване на правото.

Във всички тези случаи моралните норми и принципи, като ценностни оценъчни явления са критерий за допустимите начини за реализиране на правото. Възможността да изпълняват посочената роля, без да се включват в съдържанието на правните норми, произтича от това, че съдържат отрицателни задължения. Тъй като етичните норми и принципи съдържат положителни задължения те не могат да изпълняват тази роля. Ето защо във всички правни норми, скоито се възлага тази роля, следва да се употребява терминът нравствени норми и принципи.

6. Заключение

Изучаването на правната наука в миналото не е създавало големи трудности, защото тогава тя не е обхващала подробното изследване на правото, нито всички онези области, които съставят съдържанието на съвременната правна наука. Какъвто и обаче да е бил обсегът на заниманията с правото, каквото и да е било неговото разглеждане, винаги името на правната наука се е свързвало с изучаването на правото.

Обикновено се мисли, че всеки знае що е право и нравственост и че следователно по този въпрос няма защо да се говори много. Но истинската стойност и истинското достойнство на правото могат да си представят малцина. Както казва Виндшайд, много, за да не кажем повечето от хората, се отнасят с правото както с въздуха и храната. Ние дишаме въздух и взимаме храна равнодушно, без да мислим, че без въздуха и храната не бихме могли да живеем. Така става и с правото и нравствеността. Ние всички се ползваме всекидневно от благата, които те ни създават и осигуряват, малцина са обаче ония, които съзнават какво светът дължи на правото.

Автор: Д. Мавродиева

Това е статия от списание “Коснос” http://www.kosnos.com/