- Джордж, никакви камари от дрехи, никаква електроника - ще спим по мотели и ще ядем бърза храна, а вечер ще пием студена бира по плажовете - това бяха думите на Кай, когато тръгнахме на това пътуване.

Аз го бях погледнал недоверчиво, той се беше усмихнал и добавил:

- Само ноутбука – на него имам джи-пи-ес и безжичен интернет. Даже на Джована съм забранил да си вземе ютията – ами то във всяка мотелска стая има ютия и дъска за гладене.

Кай Екснер бе в началото на тридесетте и по цял ден киснеше пред компютъра си в лабораторията, където реализираше ежедневието си на квантов химик. Той бе роден и отрасъл в Бавария, и обичаше да казва, че баварците нямат нищо общо с немците.

Лятото с неговите синьо небе, ярко слънце и Аризонски горещини беше настъпило без да го усетим. Пътувахме заедно три щастливи човешки същества, които не са обременени с никакви отношения между тях, освен приятелството и факта че са колеги в Ей-Ес-Ю, което е съкращение от Аризонски държавен университет. Сивата лента на магистралата се стелеше пред нас, пустинята беше красива със своите кафяво-зелени цветове и колата се тресеше от вятъра и скоростта. Кай е почитател на евтините, но качествени компакт-дискове на “Билборд топ тен” и от плеъра звучеше приятна музика от шейсете години и той потропваше на волана с ръце в такт с музиката. Джована бе с тъмни очила, вързана на плитка руса коса и нежна бяла копринена блузка над късите си оранжеви панталонки. Тя запаше в ноутбука картата на Джи-Пи-Ес-а и от време на време произнасяше имената на градове и шосета, през които щяхме да преминем. Тя бе докторант по молекулярна биология, израстнала в южно Шикагоу, както тя произнасяше името на града на ветровете.

Пътят от Аризона до Калифорния преминава в началото през пустинен пейзаж. Магистралата от шест платна в едната посока се стеснява извън града на на пет, четири, три и накрая на две платна. През четиридесет мили има места за паркиране, където човек може да посети сравнително чисти тоалетни, да пие вода и да си изяде сандвичите. А през сто мили има нещо като малко градче с две-три бензиностанции и всички видове ресторанти за бързи храни.

Три часа след като излезнахме от Финикс наближихме границата с Калифорния и се отклонихме от междущатската магистрала номер 10 надясно по шосето към Хавасу Лейк Сити. Пътят бе пуст и само от време на време някоя кола се разминаваше с нас. Тогава Джована се обади, че в ляво от нас само на три мили е река Колорадо и си заслужава да отбием по някой черен път, който води до нея. Кай и апострофира, че Хавасу лейк се намира на река Колорадо и сме планирали три дена престой там, но Джована настоя, защото е съвсем друго да погледнеш една река извън града, пък и сме тръгнали да пътешестваме без стриктен план. След миля се видя отбивка в ляво и Кай зави по нея. Пътят бе неравен и хондата на Кай поскачаше и задираше из дупките. Може би затова ми се стори, че изминахме поне 12 мили, но Джована ни информира, че според Джи-Пи-Ес-а те са само пет.

Река Колорадо беше мътна и спокойна, понеже тази част, където реката разделя Аризона и Калифорния, е сравнително равна.

След като се нагледахме на реката и изхвърляхме всичките малки камъчета в нея, си направихме страхотна вечеря – немски наденици, изпечени на дървени въглища, бира “Гордън бирш” и пълнозърнест хляб. Кай спомена, че според него, никакви туристи няма в прословутото езерно градче и затова не е проблем да си намерим места в някой от мотелите там, даже и да пристигнем в десет часа вечерта.

Някъде към шест следобед бяхме свършили доста неща – къпане в реката, дрямка под дърветата, късна закуска от сандвичи с фъстъчено масло и вече събирахме багажа си и боклуците от нашия излет. Точно когато Кай подреждаше багажника Джована извади пътната си чанта от него, а от нея - една малка, лъскава портативна ютия и започна да глади някаква памучна блузка, понеже в Хавасу Лейк Сити възнамерявала да се разходи по прословутия Лондонски мост и да си направи снимки. Като я видя Кай подскочи поне седем инча над земята, спомена два пъти на родния си език думата “шайзе”, “батериите” и още една смесица от неразбираеми за нас немски ругатни и мълниеносно измъкна контакта на ютията от запалката за цигари в колата. След това седна и се опита да запали колата.

- Шайзе! Как можа да включиш този отвратителен прибор при неработещ двигател! – се чу през отворената врата гласът на Кай, пресипнал както ми се стори, но това може би бе от хъркането на мотора. Някаква вена или жила се бе издула на врата на Кай и тя пулсираше с оборотите на стартера или не, защото оборотите започнаха да се забавят, а пулсирането се ускори.

Караницата, която последва, беше средна по продължителност, с няколко затишия, през които за кратко промучаваше дрезгавият глас на стартера. Когато край вас има караница е уместно да не се намесвате и да не взимате страна, а изненадващо в някое от затишията да зададете въпрос към каращите се. Така те спират и се замислят, а понякога и забравят поредната си язвителна фраза. Но първия ми въпрос, дали Джована не си е взела джи-ес-ем-а, предизвика поредица от южночикагски ругатни с напомнянето, че Кай е дал тази изключително тъпа идея да пътуваме като диваци. А пък дали на Кай ноутбука няма безжичен интернет, сплоти двамата с единодушното им мнение, че съм пълен идиот и те ми заобясняваха, че безжичният интернет не е като радиото, да не говорим, че и радиостанции не се хващат в тази пустош.

Внезапно Кай се предаде и млъкна, но не защото Джована навря упътването на ютията “Зименс” в лицето на сънародника на ютията и в упътването пишеше, че петнадесет минутно включване на ютията не изтощава акумулатора даже и на малка японска кола. Не и защото Джована изведнъж се засмя и каза, че Провидението е решило да нощуваме под открито небе и си заплю задната седалка само за нея и даже започна да отваря чантите си наред, сякаш търси пижама. Не! Просто на другия бряг на реката спря сив форд комби и от него излезе типично американско семейство с две деца - момче на около дванадесет години и момиче на около осем.

Да, те имаха кабели за акумулатор и биха могли да ни помогнат, но кабелите не бяха толкова дълги, че да стигнат до нас. От цялата тази комуникация през реката гласът на Кай съвсем предрезня, пък и педантичният му немски мозък вече беше изоставил класическата логика и бе навлезнал в дебрите на размитата логика, в която истината е малко лъжа и лъжата е малко истина. Или казано на южночикагски, Кай съвсем беше изперкал, защото предложи да преплува до другия край, да откачат техния акумулатор и той и господинът отсреща да преплуват насам с него и жиците. Американката дръпна мъжа си за рамото и той се обърна - сякаш ги беше страх да не я чуем - и му заобяснява, че Кай е луд за връзване, нещо което аз разбрах от нейните жестове, пък и бях почнал да го подозирам.

Само Джована и децата от другия бряг намираха удоволствие в ситуацията: децата дигаха над главите си листове от блок за рисуване с големи букви на тях, а Джована с ръце и крака се опитваше да ги учи на някаква азбука от знаци, която ми заприлича на буквите, защото първо тя използваше десния си крак, например за буквата “к”, но после се сети, че това е нейният огледален образ и започна да мърда другия крак.

Изглежда тя се умори и затова дръпна Кай, застана пред него и със стойката на балерина с двете си ръце над главата, а после и с танцово движение, издавайки крак и ръка, изписа към семейството “О.К.”, което бе последвано от по-обикновенни жестове с директиви, те да си стоят там, а ние ще се оправяме тук.

Американците разпънаха палатка и запалиха огън, даже мъжът ни помаха наздравица с бутилка в ръка за да ни окуражи. И ние запалихме огън, доизядохме сандвичите на Джована и изпихме по бутилка бира, а аз избутах един въглен настрани и запалих цигара от него.

Постепенно небето на запад от червеникаво-сиво стана тъмносиньо-сиво, подухна вятър и ние умълчани край огъня започнахме да чуваме звуците на местността – шумът на реката, свиренето на щурците и далечен вой на някакво животно. От време на време вятърът се усилваше и носеше през реката звънките гласове на децата и по-приглушения говор на възрастните.

- Джордж, има ли койоти тук? – плахо наруши мълчанието Джована. – Нали те не могат да счупят стъклата на колата и да влезнат вътре като мечките?

- Могат, разбира се – жлъчно се обади Кай. В Бавария често правят така.

- В Бавария няма койоти, стига си ме плашил.

- Че аз говоря за мечките.

- Тук няма мечки, нали Джордж? А койотите са малки като кучета и съвсем не са като вълците.

В този момент се чу близък вълчи вой. Тримата подскочихме, а Кай взе едно дърво от огъня и го вдигна пред лицето си, сякаш искаше да се идентифицира на гостенина. Джована потрепера и се сгуши до мен, а аз усетих че мустаците са ми настръхнали. Воят се повтори и тогава разбрахме, че идва от съседния бряг.

- Горкото семейство! – прохлипа Джована. – Как може да тръгнат с деца и да нощуват в тази пустиня сами. Ами ако не бяхме ние край тях?

- Не се безпокой – Кай за първи път не беше саркастичен – бащата има поне две пушки. Той не е като нас европейците, които тръгнахме без никакви. Само аз си взех моя армейски автоматичен нож - Кай присегна към левия джоб на зеленикавото си яке от немската армия.

- Те нарочно излизат в пустинята да стрелят и утре сто на сто ще ги чуем – добавих аз.

Воят се чу за трети път и сякаш имаше нещо неестествено в него, не че и първите два пъти не беше така, но тогава бяхме изненадани. След това се чу гълчащият глас на американката и смехът на двете деца. Джована подскочи изведнъж и се разсмя:

- Децата! Те са били!
 
Помотахме се още час, но разговорът не вървеше, въпреки че аз им разказах една история от двете ми години в българската армия, където камионът ни закъса и ние просихме бензин на автостоп и никой не спираше, а после спря една селска джипка за хляб и те взеха единия от нас, който със собствени пари купи бензин, за да стигнем до поделението.

Спахме неспокойно, защото Джована хъркаше като дъскорезница на задната седалка, а Кай риташе кормилото и примляскваше на сън, изтегнат на седалката на шофьора. Аз се събудих от студ в пет и двадесет, за да разбера, че Джована, която се бе завила с някакво индианско одеяло бе отворила моя прозорец.

Въпреки ранния час се чувствах бодър и се изкачих на едно малко хълмче, за да се насладя на изгрева. Чух бучене и един бял пикап с фирмен надпис “Кар батериис” се приближаваше по селския път към нас.

Оказа се, че американецът от отсрещния бряг е телефонирал на тази фирма и е оставил съобщение, че сме закъсали. Те ни смениха акумулатора и тъй като Кай имаше акумулатор със същата гаранция това ни излезе само 55 долара и ние още в осем тръгнахме към Хавасу Лейк Сити. Преди това помахахме и благодарихме на американците през реката, а момченцето издаде продължителен вълчи вой.

Георги Бърбориев