- Имам теория – започна Кай след като уцели с четката за зъби вътрешността на куфара, който лежеше на леглото. – Вие жените гладите дрехите само защото ви е страх от бръчки и остаряването.

- Ама, Кай, умачканото излиза ужасно на снимките. Същото е с косата ми - ако не я среша на снимките съм като вещица.

- Ти и вещица, хайде не ни поднасяй – включих се и аз.

- Всъщност, намачканото прилича на бръчки и затова неизгладените дрехи изглеждат по-стари – настояваше Кай.

- И мъжете се гладят, нали Джордж?

- Не чак толкова много. Аз гладя само ризи и то ако ходя в с тях в някой скъп ресторант или на друго изискано мероприятие. Както знаете в университета се движа с негладени, но чисти тениски, за разлика от Кай, който ходи с една тениска два-три дена.

- Не се потя колкото тебе, затова.

На врата се почука и след провлаченото “да” на Кай влезе синът на притежателя на мотела, Сидни, с найлонова торба с лед и пакет от шест “Корони”. Баварската част на Кай се намръщи и той ме погледна с упрек, но после се сети, че аз не пия тази жълта като урина (и с почти същия вкус) бира, но се отказа да открива нова битка с Джована. Той даде долар за леда и един куотър бакшиш на момчето, понеже то каза че бирите са платени, и го попита къде може да наемем моторница в езерото и колко струва. Малкият, на около петнадесет години, заекваше в началото на всяко изречение и на всяка по-дълга пауза, но остатъка го изстрелваше толкова бързо, че даже Джована, трето поколение италианска американка, не можеше да го разбере напълно.

Беше ни съобщено, че вуйчото на Сидни е полицай и му е казал, че от днес ще проверяват наред кой носи бира в моторната си лодка и пие, даже и да не пие, пак ще го арестуват, защото миналата седмица, двама пияни младежи от Блайф блъснали увеселителния сал на ресторанта с десет възрастни дами от местния старчески дом и три от тях изпопадали във водата и били спасени от келнера, който по случайност денем е спасител на плажа. Най-непоправимото от цялата работа било, че и трите си загубили ченетата, а местният зъбен техник имал афера с жената на някой си Санчес, който запалил зъботехническата работилница и картоните изгоряли. Местните момчета се гмуркали да търсят ченетата, защото салът бил до брега, а там е плитко и очаквали да изкарат поне петдесетачка на чене.

Кай прекъсна тази интересна история и го попита защо има толкова много лодки на езерото, да не би да има някакво събитие. Сидни извърна рязко главата с някакъв тик и на свой ред го попита какво разбира под много, защото сега на езерото имало твърде малко лодки, понеже местните, пък и тези от Калифорния били по Света или на океана и на езерото идвали само фермерски семейства или техните деца с много по-маломощни лодки.

Сидни млъкна така рязко както беше изстрелял изреченията. Изчерви се и с повече заеквания в изречението се обърна към Джована и я попита дали не е учителка, защото новата им учителка идвала от Финикс и баща му бил споменал, че тя си запазила място в мотела, докато си намери жилище и той знаел ...

Тук Кай не издържа и каза рязко, че сме данъчни инспектори под прикритие и проверяваме бизнеса с моторниците, но ако нямало много работа щели сме да се заемем с мотелите, и между другото, той не видял да му дават касова бележка за плика с лед, а 99 цента са сериозна сума за бюджета на града. Кай още глупости щеше да надрънка, но Сидни му каза студено и то без заекване, че касовата бележка е в джоба му, и ако ледът струва 99 цента, то данъкът за града, който Кай не му е дал, е не повече от четири цента и три десети и това всеки който учи в класа по икономика на господин Квинтароса го знае. След това даде касовата белешка на Кай, каза учтиво “бай-бай” и излезе.

Джована се разсмя тресейки се и това отвори още повече зяпналата от изненада уста на Кай. Тя през сълзи каза, че когато завърши ще си помисли дали да стане директорка на местното училище, което възпитава такива сериозни деца. Кай спомена, че никак не е смешно и ако това са малко лодки, какво би било много лодки. Даже тук в мотела се чувал шумът им и той нямало да може да спи довечера, да не говорим, че миризмата на изгорял бензин се усещала навсякъде на острова, а и над плажа се стелела синкаво-сива мъгла.

- Вечер е забранено карането на лодки, – отбеляза Джована - а освен това Джордж хърка като рибар с херинга в носа и ще заглуши всяка една лодка.

- Не аз, а ти хъркаш – ядосах се. – Спиш с отворена уста, нали те видях. Но довечера може да хъркам, защото съм сополив от това, че си отворила прозореца до главата ми снощи! Защо не отвори твоя?

- Аз го отворих, не Джована. Щеше да ни изтровиш с газовете си. Знам, че преди месец синтезираше някакви органични съединения на селена и те вече месец не могат да се изчистят от кожата ти.

- Какво общо има кожата с червата? – тук Джована ми взе въпроса от устата. – Изпускал е газове, защото ни каза, че не понася фастъчено масло. Сигурно от вкуса му в устата, Джордж, ти премляскваше цяла вечер.

- Не само аз не понасям фастъченото масло, ами всички не го понасят, тъй като в него има едновременно белтъчини и въглехидрати.

Още щяхме да спорим, но Джована ни задейства и ние с Кай се облякохме малко по-официално от ежедневната си премяна и излязохме с нея за разходка по Лондонския мост, където ще я снимаме с нейния много скъп “Кодак”. Въобще, Джована, правеше снимки като луда с този цифров фотоапарат и казваше, че можел да побере около 500 снимки, които вечер тя сваляше на ноутбука на Кай. Той пък наричаше апарата “Домакинята Кодак”, а Джована - “Кодак Домакинята”, защото всичките снимки на Джована бяха според него на професионално ниво “домакиня” и обикновено имало по пет снимки на една и съща група обекти, сред които има нищожна промяна - например Джордж (т.е. моя милост) на първата поза е с ръка в джоба, на втората е почнал да си я изважда, а на последната, пета или шеста под ред, само върховете на средните три пръста са в джоба.

Тъкмо преди моста Кай видя пристана с лодките и ни обърна внимание, че в момента в езерото няма лодки, защото е време за обяд и много по-добре би било да наемем лодка, а после да направим снимките и разходката. Освен това слънцето било много ярко и бялата пола на Джована щяла да блести и детайлите на фона ще се загубят. Не знам защо все му остъпваме на Кай, може би защото ни кара с колата и по навик и извън колата го приемаме да ни определя посоките. Кай плати и с билетите в ръка скочи в лодката и ни каза, че имаме един час и можело да обиколим острова, но първо искал да види как изглеждат бреговете от средата на езерото. Той имаше предвид средата на широката му част, защото езерото е дълго според мен около 40 мили.

Аз помогнах на Джована да се качи на люлеещата се моторница и чак когато тръгнахме забелязах, че лодката е по-стара от останалите, които се клатушкаха до пристана. Хлапето, което ни отвърза лодката и я побутна, ни пожела приятна разходка и се усмихна.

Кай се възпротиви на моето наблюдение - моторница била супер и аз нищо не съм разбирал от лодки, защото макар че Дунава минавал през столицата ни, България била без море и нямало откъде да се науча на тези неща. Докато той е карал цял месец моторници на Балатон в Унгария, да не говорим за практиката му по езерата в Бавария.

Кай наистина разбираше от скорост и управление, защото още в началото виртуозно заобиколи една полупотопена верига и после направи слалом между три шамандури, въпреки че Джована се обади, че шамандурите затова са шамандури, защото трябва да се кара от едната им страна, и то точно тази, която е по-дълбока. Но Кай бе зает с кормилото и се бе прицелил с пълна газ в средата на широката част. По едно време двигателя се задави, а после продължи, но пак се задави и така за минута премина в сериозна кашлица и накрая млъкна. Моторницата продължи плавно по инерция и забавяше движението си. Кай натисна копчето на стартера веднъж, два пъти и накрая само с това се занимаваше, докато не ми заповяда, да съм отишъл на кърмата и да видя двигателя дали не е прегрял и дали маслото му не е изтекло.

Аз се изправих и Джована ми обърна внимание, че белият ми панталон е черен от седалката. После изведнъж тя подскочи и взе да си върти полата на кръста за да разгледа черната ивица на нея със широчина колкото седалката. Лодката се разлюля, аз седнах, Джована също, но Кай се изправи, и то много рязко, защото и той беше с бял панталон. Но той за разлика от нас не седна и въпреки изригващите от устата му немски псувни елегантно се опита да укроти с крака люлеенето на моторницата. Тя, разбира се, беше широка лодка и не се обърна, но той политна към левия борд и за да не падне извън него приклекна и си удари коляното в ръба, изохка и при обратното движение на лодката цопна със задник на дъното на моторницата, което бе покрито с вода и машинно масло от двигателя.

Местните не ни държаха повече от четиридесет минути насред езерото, навярно защото в Америка можеш да осъдиш всекиго за къде-къде по-малко. Издърпаха ни, а на кея се бе събрала малка тълпа от местни – спасители, келнери, деца и възрастни хора. Собствениците се оправдаха, че Кай се е качил на грешната моторница и те са ни крещели да се върнем, но Кай е форсирал двигателя и нищо не сме чули.

Въпреки нашата грешка ни се извиниха и ни предложиха без допълнително заплащане да повторим разходката с правилната лодка, но Джована студено благодари и ние се прибрахме в хотела като по целия път бяхме любопитно оглеждани от малцината туристи в тази 40 градусова жега.

Дали това беше номер не разбрахме. След час Сидни дойде и ни донесе кафе и кифли от името на хотела и каза, че момчето, което развърза лодката било негов съученик и бил голям шегаджия и най-много обичал да погажда номера на учителя по история, който бил съпруг на най-голямата му сестра. Но от друга страна и господин Екснер бил голям шегаджия, защото най-доброто прикритие за един инспектор по труда е това да се представя за данъчен инспектор. Може би днеска собственикът на моторниците взел господин Екснер за инспектор по труда. А тези инспектори са по-мразени и от данъчните.

Никой от нас не докосна кифличките и кафето, вечеряхме в едно малко градче на пет мили на север и после три часа пушихме край езерото и гледахме падащите звезди, които правеха специално представление за нас и потъваха зад планините на запад.

Георги Бърбориев