Бяха бедни години, нямаше телевизия, а в неделя сутрин по радиото имаше радиопиеса и то понякога учудващо интересна. Училището беше шест дена в седмицата, но ваканциите бяха дълги. През шестдесетте Пловдив бе опърпан и запуснат град - в Кършияка нашият блок и съседният бяха още нови, а край тях имаше кал през мокрия сезон и прах през сухия (както по-късно чух за един Софийски квартал - те имали само два сезона: Кален и Прашен). Да не забравяме, че Панаира се откриваше през септември и траеше 2 седмици и бе своеобразен поглед към Света.

Е, как при такава обстановка да не играем игри от сутрин до вечер. Някой идваше един ден и ни обясняваше нова игра. Правилата ги научавахме, даже коригирахме, ако в тях логиката куцаше и почвахме да я играем, докато ни омръзне. И това бяха игри с движение, игри на чист въздух (още нямаше толкова много леки коли, въпреки че и малкото димяха яката!), това бяха игри, които развиват фантазията и творчеството. Особено ако си от групата на "малките", които бяха преследвани от "големите" и трябваше да си добър за да не го "отнесеш". Всъщност, разликата беше от 2 до 4 години, но достатъчна да ни бият, когато им хрумне.

Играехме "Керимидки", "Буки", "Гега" и тривиалната "Мижидарка". Играехме "Джитбол" и "Федербал", който приличаше на Бадмингтона, но вместо мрежа имаше опънат тел за пране (откраднат временно) и на него провесени вестници (откраднати от пощите). Играехме баскетбол, като за кош ни служеше металната ограда на лозата по блока, играехме на "Ръбче" (аз много-много не си падах по нея), играехме на нещо от рода на "Народна топка" но легнали на тревата с навирени на горе крака, с които се пазехме от топката да не "изгорим". Всъщност, "Народната топка" бе много интересна и оспорвана игра, която се играеше по "Физическо" в училище, но на кой дявол му хрумна легналата версия - или на тревата или на пейка с облегалка.

"Сандър" ни изглеждаше тривиална игра, но "големите" я разнобразяваха като ни подаваха лошо топката, така че "Сандъра" да я хване от един от нас и той да заеме неговото място. Така нечестно постъпваха и при другите игри, а това не само изостряше нашето чувство за справедливост, ами и ни караше да ставаме все по-добри и по-добри, и мога да кажа, че аз и моя най-голям приятел Гената с времето започнахме да ги бием на повечето игри, особено "На фунийки", където не ни даваха да сме от един отбор. А на битките със саби (това са арматурни железа с приспособени дръжки, с които се дуелирахме) един ден аз и Гената "убихме" всички "големи", които накрая се събраха недоволни и ни набиха с аргумента, "че сме ги ръгали яката с железата в коремите и сме ги съдрали".

Когато пораснахме започнахме "войните" на "Фунийки". Бях 7-ми клас когато събаряха къщите около блока и в техните все още запазени руини оформяхме "Битката за Берлин", имитирайки с играта "На Фунийки" битки между два отбора от по 15-20 човека сред полусъборените къщи.

Да, това бяха интересни игри. Бяха и опасни и съпроводени със счупвания на ръце и глави, ужулвания и натъртвания. Не помня счупен крак да имаше, но се разправяха случаи, че например Нънито (един гадняр от къщите край блока, с година по-голям от нас "малките", но минаващ за от "големите") щял да падне от 8-ия етаж и Румбата му спасил живота като го хванал за крака.

В една поредица искам да опиша тези вече забравени игри, не че съвремените деца ще ги заиграят (при наличието на кабелната и Интернет), но просто за пълнота при описанието на епохата на Соц-а. Ще започна с ключовата "Бъзикни-го-Джексън", защото когато бях в гимназията съм питал момчета от други градове и квартали и те никога не бяха чували за нея.
.
Автор: Георги Бърбориев